Конър кимва.
– И всички знаеха, че вярва, че този ще ѝ е последният заради предсказанието на онази гледачка в Тимбукту…
– „Лендс Енд“ – поправя го Роуз.
– Все тая. Казала ѝ, че осемдесетият ѝ рожден ден ще бъде последният… и наистина беше. Малко след полунощ я намерихме буквално в локва от собствената ѝ кръв.
Племенницата ми тихо заплаква.
– Извинявай, Трикси – казва Конър. – Беше много нетактично от моя страна. Нощта беше ужасна за всички ни, но ти сигурно си ужасно разстроена заради баба и Франк.
Трикси се намръщва.
– Какво му има на дядо?
– Нищо – излъгва Лили. – Просто е много разстроен заради баба и отиде да си полегне.
– И Нанси ли отиде да си полегне? – пита Трикси.
Никой, включително и аз, не знае какво да каже, но Лили не е единствената, която смята, че Нанси не е отговорна за нито едно от нещата, които се случиха тук тази вечер. И е права да се притеснява за нея. Майка ми може да е цял куп неприятни неща – понякога едновременно, – но не е убийца. Сигурна съм.
На поставката над камината има снимка и често се хващам, че я гледам. Изобразява три поколения жени от семейство Даркър: баба, майка ми, сестрите ми и мен, в „Морско стъкло“, позиращи като щастливото семейство, което рядко бяхме, тук, в тази стая. Предполагам, че е била направена през хиляда деветстотин осемдесет и трета, когато съм била седемгодишна, заради еднаквите сини рокли, които носим със сестрите ми. Спомням си деня, в който двете с Нанси отидохме в града да ги купим. В онзи ден излъгах майка си и мисля, че тя така и не е открила истината.
Проблемът с малките благородни лъжи е, че понякога порастват и се превръщат в големи и себични.
Двадесет и четири
„Морско стъкло“ – 1983 г.
Майка ми винаги се обличаше, преди да тръгне на пазар. За нея това беше като показване на фасада. Помня, че в онзи ден беше в добро настроение – рядко и затова паметно събитие. Нанси припяваше на радиото на колата, докато минавахме по крайбрежния път и влизахме в града – напълно фалшиво, на песен, наречена „Да останеш жив“. Имаше касета с филм, в който пееха същата песен – нещо за име на мъж Джон Траволта, който имал треска в събота вечерта. Нанси харесваше името Джон. Най-любимият ѝ магазин в целия свят се казваше „Джон Люис“ и ние бяхме тръгнали право нататък.
Бяхме в „Морско стъкло“ за великденските празници, но баба не дойде с нас. Мразеше пазаруването във всичките му разновидности.
– Материалните неща имат значение само за материалистичните хора – често казваше тя. Но Нанси обожаваше пазаруването. Единственият проблем беше, че с нейните харчове и скъп вкус напоследък рядко ни оставаха някакви пари. Бракоразводното споразумение беше повече от щедро, но след като плати ипотеката на мъничката ни къщичка в Лондон и училищните такси на сестрите ми, оставаше много малко. Поради което началото на разпродажбите беше толкова важно за Нанси. Трябваше да стигнем там още първия ден, веднага щом вратите на магазините отвореха, дори това да означаваше да се наредим на опашка. Единственото нещо, което майка ми обичаше повече от пазаруването, беше да вярва, че е платила за някакъв предмет по-малко от реалната му цена.
Ненавиждах да ме влачи по универсалните магазини. Те бяха прекалено големи, а аз – много малка и постоянно уплашена да не се загубя. Предпочитах по-малките магазини, в които ходехме на старата си улица с по-скъпи магазини. Винаги съм обичала „Улуъртс“ заради хаотичния му стил; споменът за всички онези кутии от кока-кола, черешови устни и летящи чинии още ме кара да се усмихвам. Любимите магазини на Лили бяха „Ауър прайс“ – откъдето си купуваше последните касетки касети и музикални постери, – „Тами Гърл“ и „С&А“, където двете с Роуз си купуваха дрехи. Винаги се радвах на пътуванията ни до „Блокбъстър Видео“, макар че рядко ми позволяваха да избирам кой филм да заемем, а посещенията ни в малката независима книжарница заедно с баба бяха любимите ми излети. Единственото нещо, което обичаше да купува, бяха книгите. С мъка осъзнавам, че нито един от тези магазини не съществува днес. Напоследък толкова много улици с по-скъпи магазини са като призрачни градове.
Нанси си проби път през тълпите и се запъти право към ескалатора в детския отдел на „Джон Луис“, където бързо избра две нови рокли за Роуз и Лили. Аз трябваше да бягам, за да не изостана, но си спомням морскосините кадифени рокли с бели якички и колко много исках и аз да имам такава. Майка ми открай време обичаше да облича сестрите ми с еднакви дрехи, като близначки, но аз рядко получавах нещо ново за обличане.