Качихме се един етаж по-нагоре към магазина за дамска мода, за да може Нанси да купи нещо и за себе си. Майка ми винаги вървеше нагоре по движещия се ескалатор в бързането си да намери изгодна сделка. Движеше се много бързо и седемгодишното ми аз едва успяваше да я следва. Оттогава не съм спряла да се страхувам от ескалаторите. Все ми се струваше, че ще се подхлъзна, ще се спъна или ще падна през разстоянието между стъпалата и стеничката. Когато стигнехме края, трябваше да скачам, за да избегна засмукващия процеп и сигурната смърт.
Когато се качихме на етажа за дамска мода, Нанси започна да оглежда дрехите с намалена цена така, сякаш практикуваше някакъв спорт. Спомням си грозното скърцане на закачалки по метални щендери. Ако други купувачи посмееха да се изпречат на пътя ѝ, Нанси започваше да цъка с език и не спираше, докато не се отместят. Краката започнаха да ме болят в обувките втора ръка, които бяха хубави, но малки. Затова, докато чаках Нанси да открие нещата, които смяташе, че ще я направят щастлива, аз седнах и започнах да събирам кубчетата от закачалката с палта, които бяха нападали на пода. Тогава те бяха в различни цветове за всеки размер: оранжево за 10, зелено за 12, синьо за 14. Нанси почти никога не беше помръдвала от размер 10 и се питам дали това не е причината да мразя оранжевия цвят.
Всичко беше наред, докато не отидохме в съблекалнята. Майка ми беше взела максималния разрешен брой рокли за пробване, но почти веднага започна да се разстройва, защото първата рокля сякаш не ѝ ставаше.
– Просто вдигни ципа! – нареди тя и ме изгледа гневно в огледалото, докато безуспешно се мъчех да ѝ помогна.
– Не мръдва – съобщих аз и задърпах ципа, а тя цъкна с език, погледна ме и поклати глава, сякаш аз съм виновна.
– Нещо не е наред с номерацията на тази рокля – каза Нанси, съблече я през главата си и я пусна на пода. Но и следващата рокля, пак размер 10, не ѝ ставаше. Нито по-следващата. Нанси се разплака.
– Раждането на деца съсипа тялото ми! Съсипа го! Саможертвите, които направих за вас…
– Мисля, че изглеждаш прекрасно – заявих аз и пъхнах ръце в джобовете си, без да знам какво да кажа или да направя. – Мога просто да отида и да ти донеса по-голям размер?
Погледът, който майка ми ми хвърли тогава, ме уплаши и аз просто изтичах от съблекалнята, без да чакам отговор. Някои от кубчетата за размери, които бях взела по-рано, все още тежаха в джобовете ми. Напипах ги и ми хрумна една идея. Намерих роклята, която майка ми хареса най много, отидох на пръсти да я взема в размер 12, след което смених зеленото кубче на закачалката с оранжево за размер 10. Втурнах се обратно към пробната.
– Тази вече я пробвах! – тросна се Нанси, загледана в роклята, сякаш самият ѝ вид я обиждаше.
– Но дали тази няма да ти стане? – попитах аз и ѝ я подадох с две ръце като някакво платнено предложение за мир. – Много добре ти стоеше.
Тя грабна роклята и започна да я облича. Когато ѝ помогнах да я закопчае догоре отзад на гърба, тя се усмихна на отражението си в огледалото. А после се усмихна на мен.
Не знам дали Нанси някога е погледнала към етикетчето с размера, зашито от вътрешната страна на роклята, която си купи в онзи ден. Майка ми винаги се е интересувала само от повърхността, от това, което виждаха другите хора, и от начина, по който я виждаха. Продължавам да мисля, че това е много тъжен начин на живот. Но преди да излезем от „Джон Луис“ в онзи ден, пак се отбихме в детския отдел и майка ми ми купи същата рокля, която беше купила на сестрите ми. За първи и последен път ме облече еднакво с тях. Понякога нещата, които натъжават един човек, са същите, които ощастливяват друг.
На връщане Нанси отново започна да припява заедно с радиото. В багажника на малкото ѝ червено мини имаше големи торби, пълни с рокли на половин цена. Всички с грешния размер на закачалките. Така и не ѝ казах какво съм направила, защото понякога да пазиш тайна е най-милото, което можеш да направиш. Все още си спомням колко щастлива беше, докато не видяхме едно момче, което вървеше само по крайбрежната пътека близо до „Морско стъкло“. Мисля, че тогава Конър е бил около тринадесетгодишен – онзи неловък период, в който все още приличаше на момче, но започваше да мисли и да се държи като мъж. Майка ми спря до него и когато видя лицето му, ахна. Окото му беше посиняло, а долната устна – разкървавена.
– Стой тук! – заповяда тя и дръпна със сила ръчната спирачка, сякаш беше виновна тя.
Излезе от колата и се втурна към Конър.
– Баща ти ли ти го причини? – попита тя.
Цялото ни семейство знаеше за семейството на Конър и родителите ми не одобряваха намесата на баба. Смятаха харченето на пари от това, което приемаха за свое наследство, за да може бащата на Конър да постъпи в клиника за рехабилитация, като загуба на средства и време. Майка ми само чакаше мига, който щеше да докаже правотата ѝ. Конър отклони поглед и се загледа в залива Черен пясък долу под скалите. Нанси направи още един опит, като се постара гласът ѝ да прозвучи по-меко: