Бащата на Конър отвори един комплект за първа помощ, почисти лицето на сина си и поднесе на всички ни чай и бисквити в кухнята. Къщата беше чиста и спретната като собственика си и ми се стори сюрреалистично да видя как майка ми онемява. Още по-странно беше да я чуя как се извинява.
– Много съжалявам. Просто си помислих, че…
– Няма нищо, и аз щях да си помисля същото на ваше място – каза господин Кенеди с любезна усмивка. – Бях съкрушен след смъртта на съпругата си и съжалявам за всички неща, които трябваше да види семейството ви. Не бях на себе си. Все още скърбя, но вече се чувствам отново същият. Много съм благодарен за всичко, което свекърва ви направи за мен – и за сина ми, – когато преживяхме трудни мигове. Дори започнах да пиша за това.
– Книга ли?
– Може би. Не съм решил и все още не знам дали е достатъчно добра, но да пиша за това – за всепоглъщащата скръб, за пиенето, за всичко това – ми помогна да осъзная и приема какъв съм станал. И ако споделяйки преживяното, колкото и ужасно да беше, помогна на някого другиго да не тръгне по този път или да намери обратния, ако вече е тръгнал, може би… – Той се извърна към Конър. – Надявам се, че си благодарил на госпожа Даркър, задето те доведе вкъщи?
– Няма нищо. Казах му да ме нарича Нанси, така че и вие трябва да го направите.
– Винаги съм харесвал името Нанси. Дали да не започнем отначало? Аз съм Брадли, приятно ми е. – Той протегна ръка и майка ми се изчерви и я пое.
– Не знаех, че сте градинар – каза тя и отпи глътка чай – всичко, за да намери занимание на ръцете си и да ги задържи далеч от него. – Може би ще можете да ми дадете някои съвети за онова малко парче земя зад „Морско стъкло“?
– С удоволствие.
Тя отново се изчерви.
– Свекърва ми искаше да покани Конър да ни посети в неделя на Великден. По-големите ми момичета ще са се върнали от училище и ще е хубаво да общуват с някого на своята възраст. Може би и вие ще дойдете… ако сте свободен?
– Ще си проверя дневника – отговори господин Кенеди със сериозно лице.
Усмихна се и майка ми осъзна, че се шегува. Засмя се. Отново си помислих колко рядко чувам този звук – странно красив, също като нея.
Аз може и никога да не съм ходила на училище, но в онзи ден ми се стори, че научавам множество ценни уроци, включително това – че хората невинаги са такива, каквито изглеждат. Един мъж на средна възраст с проблем с пиенето може да е просто човек, отровен от непоносима скръб. А жена на средна възраст с добри маниери и хубави вещи може да е просто неуспяла актриса, неспособна да приеме, че носи рокли, един размер по-големи от този, който иска. Животът е сцена и не всички обичат сценария, който ни се предлага; понякога е по-добре да напишем свой сценарий.
Конър и баща му наистина ни дойдоха на гости този Великден. Бяха си облекли костюм и вратовръзки и донесоха шоколадови яйца за цялото семейство. Господин Кенеди прекара много време в градината с Нанси и ние цял следобед слушахме смеха ѝ. Брадли Кенеди така и не се отказа завинаги от пиенето, но в този момент сякаш знаеше кога да спре и никога повече не докосна Конър с пръст.
Когато поглеждам онази снимка на семейство Даркър, която сега стои над камината на баба, си спомням, че Конър я щракна онзи Великден с полароида, който му беше подарил баща ми. На снимката баба носи розова рокля и пурпурно великденско боне. Аз, Лили и Роуз – всичките – сме облечени с еднакви рокли за първи и последен път. Морскосини, от кадифе – онези, които купихме от „Джон Луис“. Нанси е облечена с един от костюмите си в стил Одри Хепбърн и изглежда много доволна от себе си. Взира се малко настрана от камерата. Мисля, че гледа към бащата на Конър.
И аз се усмихвам, когато поглеждам снимката ѝ от тогава, защото бях толкова горда с нея, с това, което направи в онзи ден, с готовността ѝ да се застъпи за Конър, каквото и да се случи. Тя защитаваше хората, които обичаше. А когато обичаше нещо или някого, го обичаше от все сърце.
Просто ми се иска да обичаше мен по този начин.
Майка ми може и да не беше постигнала амбицията си да стане актриса, но поне някои от мечтите ѝ се сбъднаха. Имаше хубав живот, хубав дом и красиво семейство. Това, което се случи след няколко години, не беше по нейна вина. Нито пък това, което се случва сега. Понякога трябва да се откажем от това, което сме имали преди, за да задържим това, което имаме сега.
Двадесет и пет
31 октомври, 02:45 ч. – по-малко от четири часа до отлива
– Не трябва ли поне да потърсим Нанси? – пита Лили и всички останали вперваме поглед в нея.
– Струва ми се по-сигурно просто да останем тук – отговаря Роуз.