И двете поглеждат към Конър, който е зает да проверява дали всички прозорци са заключени.
– И ти ли мислиш така? – пита го Лили.
– Претърсихме цялата къща, когато се опитвахме да открием Трикси. Ако Нанси иска да я намерим, досега щяхме да сме я открили. Съгласен съм с Роуз.
Лили прави грозна физиономия.
– Някои неща май никога не се променят.
Разбирам защо другите подозират Нанси, но грешат.
*
За четвърти път умрях тук, в „Морско стъкло“. Беше пролетта на 1984 година и двете с Нанси седяхме на любимата ѝ пейка в градината и сушахме цветя. Тя обичаше да го прави. Но не когато цветята бяха хубави и съвършени, а само когато бяха мъртви. Идеите покълват в главата ни, също като семена. Някои се разпръскват и скоро ги забравяме, а други пускат корен и израстват като нещо много по-голямо, отколкото в началото. Понякога си водим наум бележки в полето на съзнанието си – мисли и идеи, които ще прочетем само ние и само ние ще размишляваме над тях. Мисли и идеи, които не споделяме. Никога не забравих какво каза майка ми в онзи ден.
– Признаваме истински красотата и гениалността на някого или нещо само когато умрат – каза тя, вдигна ножицата си и отряза няколко изсъхнали рози.
Храс!
Подаде ми шепа тъмночервени венчелистчета и се запъти към едни бели лилии.
– Винаги съм мислила, че е странно – начинът, по който хората не оценяват това, което имат, преди да го загубят.
Храс! Храс!
Наведе се и отряза няколко увехнали маргаритки от моравата. Само след няколко секунди не си личеше, че някога са расли там.
Храс! Храс! Храс!
Сребърният медальон с форма на сърце, което баща ми ѝ беше дал една Коледа, висеше на врата ѝ. Тя го носеше всеки ден оттогава и аз предполагах, че вътре има красиви снимки на сестрите ми. Когато се замислеше, майка ми го хващаше между палеца и показалеца си. Питах се дали в такива моменти мисли за тях.
Не помня защо двете бяхме в „Морско стъкло“ без сестрите ми. Обикновено Нанси ме оставяше тук сама, когато те бяха в училище, а тя изпитваше нужда да изчезне. Беше се включила в една аматьорска театрална група в Лондон и прекарваше все повече време в измъкване от майчинските си задължения и вмъкване в ролята на героините си за представления в общински зали. Веднъж местният вестник я описа като „трудна за следване“. Не го написаха като комплимент. Нанси казваше, че няма да ни позволи да я гледаме на сцената, докато не получи главна роля, което означаваше, че никога не я видяхме на сцената.
Знам, че когато майка ми идваше в „Морско стъкло“, баба обичаше компанията ѝ на възрастен човек. Между двете жени имаше повече общи неща, отколкото искаха да признаят. Актьорството и писането си приличат учудващо много, а желанието да влезеш в нечия чужда кожа – което правят актьорите и писателите – е напълно човешко. Но ако забравят да излязат от тази кожа или забравят кои са всъщност, това може да се превърне в опасна обсесия.
Понякога Лондон беше прекалено шумен за Нанси. Когато преживяваше някой от своите така наречени „тъжни дни“, изпитваше нужда да заспи зимен сън. Тези дни обикновено съвпадаха с неполучаването на роля, за която се беше явила на прослушване, с намирането на сиви косми в косата ѝ или нехаресването на някоя нейна снимка. Но често имаше и дни, в които не можех да разбера какво е предизвикало меланхолията на майка ми. Когато беше потисната, предпочиташе тишината и самотата пред шума и суматохата и „Морско стъкло“ се превръщаше в нейно убежище. Когато бяхме край морето, Нанси потъваше в свой собствен свят. Дойдеше ли приливът и заобиколеше ли „Морско стъкло“ със солените си вълни, се превръщаше в ров, който я отделяше от света и от хората, които я бяха наранили. Защото някой беше наранил майка ми – това е единственото възможно обяснение да бъде такава. Не се сещам за друго.
Този следобед сушахме и слагахме мъртвите цветя между страниците на нейната „Книга на наблюдателя на диви цветя“, пиехме домашна лимонада и се радвахме на слънцето и за кратко време мисля, че бяхме почти щастливи. Но това не продължи дълго.
– Всички цветя в градината на баба ли са диви? – попитах аз.
– Всички живи неща са диви – отговори Нанси.
– Дори децата?
– Особено децата.
Тя затвори книгата върху маргаритките – най-скучните и некрасиви цветя от всички набрани – и аз си помислих, че би искала да притисне и мен между страниците на някоя книга. Трудно е да обясня, но тогава за първи път наистина осъзнах, че майка ми не ме обича. Небето закънтя по-високо и аз си спомням как се почувствах изпълнена със скръб, сякаш самотните мисли в младата ми глава можеше да ме удавят. Аз бях само едно разочарование. Нарушено обещание. Тя се самообвиняваше за дефектното ми сърце и когато ме погледнеше, виждаше само вина. В този миг разбрах, че майка ми обича сестрите ми, обича и тази градина, но любовта ѝ към мен не е вечнозелена или дори многогодишна; тя нямаше да поникне обратно. Тъжните спомени се крият в нас като призраци.