Започна както винаги – със странно усещане в гърдите ми. А после чух как сърцето ми кънти в ушите, по-високо дори от вълните, които се разбиваха в скалите край „Морско стъкло“. Когато погледна лицето ми, Нанси усети, че става нещо.
– Пак ли? – попита тя, без да уточнява какво „пак“.
Кимнах.
– Така мисля.
Тя просто се загледа в мен.
– Всичко ли е наред? – провикна се баба от къщата.
Колебанието на Нанси продължи само миг, но аз го усетих. А после тя каза на баба да повика линейка. По това време аз вече лежах на тревата, притиснала ръце към гърдите си. Лицето ми се допираше до мястото, където допреди малко бяха мъртвите маргаритки.
Баба и Нанси ме пренесоха по пътеката и нагоре по стръмната пътека, увита в одеяло, за да посрещнем парамедиците на пътя. Приливът вече се надигаше и времето ми изтичаше. Сърцето ми спря точно преди да пристигне линейката с дефибрилатор. Винаги си спомням умирането: непоносимата болка в гърдите, усещането, че някой изсмуква въздуха от дробовете ми и замайването точно в мига, преди всичко да потъмнее. А после – безкрайния мрак.
Сърцето ми спря да бие за три минути, а аз не си спомням нищо от този период. Абсолютно нищо. Понякога завиждам на другите за историите, които разказват за почти-умирането си. За мен, която съм умирала неведнъж и дваж, никога не е имало нито бяла светлина, нито дълги тунели, нито белобради мъже, които чакат да ме поздравят пред перленобели порти. Не, моите преживявания са направо скучни. Първо ме имаше, а после ме нямаше. Но си спомням как се събудих на непознато място; след като умрях за четвърти път, прекарах четири седмици в болницата.
Понеже се случи в Корнуол, нямаше време да ме закарат в детската болница в Лондон, където ме бяха лекували толкова често. Отначало бях в едно и също крило с цял куп хора – някои много стари, други много млади – с какви ли не проблеми. Единственото общо нещо помежду им беше фактът, че сякаш се интересуваха повече от моето здраве, отколкото от своето.
Винаги съм се удивлявала, че хората сякаш знаят толкова малко за начина, по който функционира тялото им. Но може би е така, защото тяхното тяло наистина функционира, а в човешката природа е да приемаме нещата, които не са повредени, за даденост. Забравила съм на колко хора се наложи да обясня в онзи ден за сърдечното си заболяване. Трябваше да обяснявам безброй пъти на големи хора как работят техните сърца и да уточнявам защо моето не работи. Хората сякаш знаят повече за функциите на телефона си, отколкото за функциите на тялото си. Това ми се струва странно и нелогично.
Сърцето е мускул, умно проектиран да изпомпва кръв в цялото тяло и да поддържа човек жив. Всичко е и просто, и много сложно. Дясната страна на сърцето получава кръв с малко кислород от вените и я изпомпва в дробовете, където тя получава кислород и се освобождава от въглеродния диоксид. Лявата страна на сърцето получава кръв с много кислород от белите дробове и я изпомпва през артериите в останалата част на тялото. Лявата и дясната страна са разделени от преграда и стените на лявата страна са по-дебели, защото трябва да изтласква кръвта под по-голямо налягане. Сърцето е толкова силно, че целият този процес отнема само около една минута, така че ако по някаква причина спре, човекът, на когото е това сърце, умира много скоро след това. Виждам как хората се опулват, когато започна да говоря за предсърдия, сърдечни камери или проблемната си аорта, затова ми е по-лесно просто да казвам, че имам дефектна клапа.
– И радиаторът ми е с дефекта клапа – казва една жена от болничното крило. Не знаех какво да отговоря, затова просто кимнах, усмихнах се и тя се затътри нанякъде с болничния си халат.
Моите престои в болницата бяха като ваканция за майка ми. Черните кръгове под очите ѝ изсветляваха с няколко тона. Всеки път щом почти умирах, тя изглеждаше изпълнена с нова енергия. Беше по-щастлива и по-здрава, когато не бях част от живота ѝ, и една малка част от мен я мразеше заради това.
Баба беше единствената, която ми идваше редовно на свиждане. Четеше ми приказки и измисляше нови истории за болничния персонал. Понякога се събуждах и я виждах заспала на стола до мен с книга в едната ръка и моята ръка в другата. Мисля, че тогава за първи път осъзнах, че баба обича най-много мен. Повече от сестрите ми – за разлика от майка ми. Но така и не разбрах защо.