– Не ме ли мразиш, задето съм дефектна? – попитах един ден, когато тя ми дойде на посещение.
Тя съблече своето розово-пурпурно палто, седна на леглото и се усмихна.
– За мен ти не си дефектна и не бива да мислиш така за себе си. Ние сме такива, каквито мислим, че сме, а в несъвършенствата има много красота.
– Но лекарите казаха, че…
– Не обръщай внимание на лекарите с техните злокобни предсказания. Те са учени да лекуват хората, но не и да изпитват чувства. Ти можеш да постигнеш всичко. Да бъдеш такава, каквато пожелаеш. Трябва само да повярваш в това.
Тя взе подноса с неизядена болнична храна до леглото и изсипа цялото му съдържание в кошчето. После разстла червено-бяла покривка върху чаршафите и сложи върху нея пищно украсена поставка за торти. Беше покрита с изискани сандвичи и сладкиши… следобеден чай, поръчан от „Риц“. Започнахме с кифлички с каймак от мляко върху конфитюра, по корнуолски.
– Болничната храна е ужасна. Нищо чудно, че не я ядеш. Реших тайно да ти донеса нещо по-хубаво. Не искам да умираш от глад и не ме интересува какво казват лекарите – заяви баба, отхапа от кифличката си и изцапа носа си с конфитюр. – Ти ще се оправиш. Хората ми казваха, че никога няма да стана писателка, а ето че станах. Вярвам, че и ти можеш да станеш каквато искаш. Забрави какво казват другите за теб и сама напиши историята си.
Много съм мислила за думите на баба от онзи ден. Те се завъртяха като въртележка в главата ми, не спряха да се повтарят и ми оказаха огромно влияние. За първи път от дълго време отново изпитах надежда за бъдещето. Нейната вяра, че имам бъдеще накара и мен да повярвам. Реших, че е права и от този момент нататък бях твърдо решена да докажа, че тези лекари грешат.
Макар и малка, усещах, че майка ми ми идва на посещения от чувство на дълг, а баба ми – от обич. Понякога хората объркват обичта и дълга, но те не са еднакви. Както не бяха и жените от детството ми.
– Благодаря, че идваше да ме виждаш, бабо – казах аз. Почувствах неизразима тъга, докато я гледах как си облича розово-пурпурното палто и се кани да напусне болницата.
– За мен беше удоволствие, маргаритке моя. Само не забравяй ти да идваш да ме виждаш в „Морско стъкло“, когато съм стара и самотна.
– Няма.
– Много се надявам. Нека си остане между нас, но ти си моята любимка.
Иска ми се да вярвам, че е била искрена. Исках да бъда любимка на някого. Нямаше значение защо точно. Когато си мисля, че един ден баба завинаги ще изчезне от живота ми, се чувствам по-смазана от когато и да било. Тя беше единственият човек, който истински е вярвал в мен, и аз не знаех как да съществувам без нея.
Тайните са като неплатени дългове: стават все повече и е най-добре да избегнеш прекалено големите лихви. Аз не съм толкова мила и невинна, колкото си мислят всички. Може и да не прекарвам живота си в оплакване като едната си сестра и не мисля, че съм по-добра от всички, за разлика от другата, но това не означава, че от време на време не ме спохождат мрачни мисли. Книгата на баба, „Малката тайна на Дейзи Даркър“, се превърна в световен бестселър. Знам, че според някои хора героинята е основана на мен, но истинската Дейзи Даркър не беше нито толкова сладка, нито толкова съкрушена, колкото искаха да повярват всички. И аз си имам тайна. А някои тайни са такива, че си заслужава да убиеш човек, за да ги опазиш.
Двадесет и шест
31 октомври, 02:50 ч. – по-малко от четири часа до отлива
– Колко е часът? – пита Лили.
– Петнадесет минути повече от последния път, когато ме пита – отвръща Роуз.
– Наистина ли? Струва ми се много по-дълго.
Съгласна съм. Времето се движи много по-бавно, когато сърцето ти е болно, а сега и техните със сигурност не са както преди. Времето се удължава и секундите ти изглеждат като минути, а минутите – като часове. Започва да ми се струва, че съм хваната в капан в тази къща заедно със семейството си от цяла вечност.
Лили поклаща глава.
– Няма ли никакъв начин да се опитаме да напуснем „Морско стъкло“ сега? Да чакаме тук като мишени още три часа – това е лудост! Колата ми е паркирана в пясъчните дюни от другата страна на пътеката. Можем всички да се качим в нея и да отидем в полицията, нали? Да повикаме помощ? Повече не искам да стоя тук.
– Никой от нас не иска да стои тук – отговаря Конър.
– Знаеш, че не можем да се махнем, преди да е свършил приливът – казва Роуз. – Не и без лодка.