Лили е започнала да крачи напред-назад.
– Не може ли да направим лодка? Все ще има нещо, което може да плава, нали? Може да извадим някоя врата от пантите?
Роуз въздъхва.
– Чуваш ли бурята навън? Чуваш ли как вълните се разбиват в скалите навън в мрака? Помниш ли колко е опасно да плуваш в залива Черен пясък дори в най-благоприятното време? Сериозно ли предлагаш да се опитаме да стигнем до сигурно място на стара врата? Какво ще използваме за гребла – дървени лъжици ли?
В тона на най-голямата ми сестра има някаква нетипична грубост. Лили отново започва да кръстосва стаята, а Роуз загризва ноктите си.
– Мисля, че всички сме много разстроени и много уморени, но не може ли да се опитаме да се държим малко по-мило един с друг? Никой в тази стая не е виновен за случилото се тази вечер – казвам аз и това сякаш свършва работа.
– Извинявай – казва Роуз. – Знам, че си уплашена, Лили. Всички сме уплашени, но на теб ситуацията сигурно ти изглежда още по-страшна след това, което се случи с Трикси.
– Нали каза, че просто съм припаднала в коридора? – пита момичето.
– Точно така – отговаря Роуз. – Но ни уплаши всичките, особено майка ти. Просто трябва да почакаме още малко, а после можем да се махнем.
Тя отново си поглежда часовника. Откакто пристигна снощи, го прави често. Освен това точно Роуз каза, че лодката на Конър е изчезнала, че въжето, с което е била завързана за кея, прилича на отрязано. Тя е единствената, която е излизала от къщата… доколкото знам. Ами ако тя го е отрязала? Опитвам се да не мисля най-лошото за всички в стаята, но е невъзможно да знам на кого да вярвам. Сигурна съм, че всички те правят същото.
Трикси потреперва.
– Защо винаги е толкова студено тук?
– Ще сложа още едно дърво в огъня – казва Лили, става и прекосява стаята. Вперва поглед в кофата с дърва и аз се питам дали не я е страх, че ще счупи някой маникюр. – Има още една – прошепва тя, без да помръдва.
– Още една какво? – пита Конър, приближава се и застава до нея. Бавно се навежда, бръква в кошницата и изважда една видеокасета. – Това не беше тук преди. Щях да го видя – казва той и оглежда стаята – поглежда към всяка от нас една по една.
– Какво пише? – пита Роуз.
Конър вдига видеокасетата, за да можем всички да видим буквите от скрабъл, залепени на обложката:
ЗАБЕЛЕЖИ МЕ.
– Аз гласувам да я изгорим… – обажда се Лили.
– Не! – прекъсва я Роуз. – Ами ако тази лента ни разкрие какво се случва? Ами ако никога не разберем истината, ако не я изгледаме?
– Така каза и последния път – отговаря Лили. – Не схващаш ли? Някой се опитва да ни размъти мозъка и като му се връзваме, ние само правим нещата още по-лоши.
– Аз бих искала да я изгледам. Забавно е да ви виждам всичките, когато сте били по-млади – обажда се Трикси
– Казах „не“! – тросва се Лили и Трикси се взира в нея.
– Тя не е виновна – казвам аз.
– И аз мисля, че трябва да я изгледаме – казва Роуз. – Искам да разбера какво става, а и какво друго можем да правим?
Лили оглежда стаята в очакване някой да застане на нейна страна, но никой от нас не го прави.
– Добре – казва тя. – Правете каквото искате – така или иначе ще го направите.
Конър пъхва касетата в устройството, взема дистанционното и сяда до Роуз в дъното на стаята. Аз сядам на пода до Попинс, както когато беше още кутре. Много по-успокоително е да седиш до куче, отколкото до човек.
Домашният филм започва с кадър от градината на Нанси в „Морско стъкло“. Сякаш е лято и цветята са по-великолепни, отколкото ги помня когато и да било. Поглеждам дискретно през рамо и виждам, че Трикси и Лили се взират в екрана. Но сега Роуз и Конър седят много близо един до друг. Шепнат си – заради Трикси, предполагам, – но все пак успявам да различа думите им.
– Ако това беше мистерия с убийство, убиецът щеше да е човекът, когото е най-малко вероятно да заподозрем – казва Конър.
Отново поглеждам към телевизора и се преструвам, че не ги чувам.
– Нали не мислиш, че Дейзи… – прошепва Роуз.
– Не. Това е лудост – отговаря Конър и аз изпитвам някакво странно облекчение, последвано от прилив на гняв. Шумът на вълните, които се разбиват в скалите отвън, сякаш става по-силен в главата ми заедно с тиктакането на часовниците в коридора. Това, че сърцето ми е дефектно, не означава, че не мога да разбия сърцето на друг човек.
Двадесет и седем
„Морско стъкло“– 1984 г.
Времето в „Морско стъкло“ е винаги непредсказуемо, особено през лятото. Заливът Черен пясък сякаш има свой собствен микроклимат, който съществува в блажено неведение, че има такова нещо като сезони. Но моето семейство се справяше чудесно с образа на типичните британци, без да се интересува от превратностите на синоптичните събития. Щом календарът показваше, че е лято, всички ние играехме навън по шорти и тениски, дори да валеше сняг.