Домашният филм на грохналия телевизор показва, че от време на време в „Морско стъкло“ все пак е греело слънце. Подскачащият кадър разкрива синьо небе над пищна зелена градина, импровизирана сцена, която се състои от морскосиня лодка, обърната с палубата надолу, и няколко стола на моравата. Нанси се появява на задната врата на къщата. Изглежда зашеметяваща с бялата си блуза, полата с колан и копринения шал, също като Одри Хепбърн в „Римска ваканция“. Усмихва се. Често. Това ми се струва сюрреалистично. Камерата се премества по-близо и се скрива зад голямо растение. Който и да е снимал този филм, е шпионирал майка ни.
На терасата до нея се появява мъж. И той се усмихва. Отначало си мисля, че е баща ми. Но когато камерата се приковава в него, осъзнавам, че не е. Това е бащата на Конър. Господин Кенеди помогна на Нанси да преобрази напълно градината зад „Морско стъкло“, да оформи вече съществуващите растения и да засади нови цветя и една красива магнолия. Тя обичаше това дърво и често седеше на пейката под него. Баба казваше, че магнолията била символ на това, което могат да постигнат приятелството и любовта и на това, че да помагаш на другите да са щастливи може да направи щастлив и теб. Нанси и бащата на Конър сядат един до друг и преместват столовете си малко по-близо един до друг на моравата. Мисля, че по това време вече бяха „приятели“ от около година.
Ние със сестрите ми изнасяхме представление, както повечето лета в „Морско стъкло“, и празните столове за „публиката“ бяха заети от кукли и плюшени мечета. Не помня как или кога започнаха пиесите, които децата на семейство Даркър играеха всяка година. Както повечето семейни традиции, те се превърнаха в нещо, което винаги правехме, просто защото винаги го бяхме правили.
Бяхме изнесли пианото на татко на ливадата със значителни общи усилия. Ако знаеше, той би се раздразнил ужасно и може би точно затова майка ми ни позволи. Тя обичаше да ни гледа как пеем, танцуваме или играем пиеса. Струва ми се, че нищо друго не ѝ носеше такава радост. Нанси обожаваше всичко свързано с театъра. Винаги ни помагаше с костюмите и хореографията и беше нашият най-ентусиазиран зрител, викаше и надаваше насърчителни звуци, докато баба и господин Кенеди просто ръкопляскаха. Спомням си, че онази година сестрите ми за първи път ми позволиха да играя роля с реплики. Роуз и Конър бяха четиринадесетгодишни, Лили – на тринадесет, а аз – на девет.
С годините тъканта на моите отношения със сестрите ми постоянно се опъваше, разкъсваше и закърпваше. Като съшито от различни парчета одеяло от остаряла любов и лъжи, породени от чувство на дълг и очакване. От хората се очаква да обичат семейството си. Това е неписано правило. Когато виждам снимки на други семейства с широки усмивки на щастливите лица, се питам дали това са истинските им чувства – или щастието, което се опитват да изобразят, е маска, която носят заради другите. Със сигурност във всички семейства има караници, несъгласия и конфликти… може би отношенията между мен и близките ми бяха по-нормални, отколкото си мислех. Всички ние имаме своя вариация на истината и тази вариация рядко е цялата истина.
Както винаги, пиесата ни от онази година беше странна смесица от истории от любимите ни филми, преплетени в сложен разказ, измислен от самите нас. Очевидно е, че през хиляда деветстотин осемдесет и четвърта всички сме били луди по „Междузвездни войни“. Лили излиза на „сцената“, облечена като принцеса Лея. Сплетената ѝ на плитки коса е вдигната на два огромни кока от двете страни на главата ѝ. Тя застава върху преобърнатата синя лодка и заговаря за една галактика, която е много, много далеч оттук. Преди да е свършила, виждам как деветгодишното ми аз излиза забързано през вратата на кухнята и сяда пред пианото. През цялото време избягвам погледите на публиката, както и на другите звезди – в сравнение със сестрите си открай време съм ужасно срамежлива, но в този случай това може би е било напълно нормално, защото бях облечена като Гизмо от „Гремлини“.
Бяхме музикално семейство, преди композицията ни да се промени. Някои семейства знаят всички стихове от песните на всичките си близки и живеят в хармония, но ние не бяхме от тях. След като баща ни се разведе с майка ни, сестрите ни не проявиха желание да тръгнат по стъпките му – Роуз от време на време се заиграваше с магнетофона, а Лили едва успяваше да спазва такта с тамбурината, – но аз открай време обичах да свиря на пиано. Когато не можех да седна пред истинско, се преструвах, че свиря някакви ноти на кухненската маса и пръстите ми мълчаливо се движеха в ритъма на мелодия, която звучеше само във въображението ми. Баба казваше, че понякога го правя, докато я държа за ръката, и че от време на време вижда пръстите ми да потрепват дори когато съм в леглото, сякаш и насън свиря на пиано. Баща ми беше безкрайно горд и доволен, че съм проявила интерес към най-любимото му нещо – музиката. Той беше истинската причина да свиря – отчаяно се стремях да спечеля обичта му. Като малка, определено бях татково момиче, но той никога не би могъл да се мери с мъжа, който си въобразявах, че е.