Все пак се зарадвах, когато го видях в градината на „Морско стъкло“ в онзи следобед. Намръщен, той седна до Нанси сред публиката. Предположих, че е недоволен, задето сме изнесли безценното му пиано навън, но сега си мисля, че истинската причина може да е било присъствието на другия мъж, седнал до майка ми. Когато започнах да свиря, татко се усмихна и аз почувствах, че всички часове на репетиции са си стрували. Роуз беше музикален инвалид, а ритъмът на Лили беше истинска аритмия. Свиренето на пиано беше единственото нещо, в което бях по-добра от сестрите си. Вече бях деветгодишна и се бях научила да свиря добре.
После идва ред на четиринадесетгодишната Роуз да излезе на сцената. Вече е почти голяма и все още може да участва в семейните представления, но се съмнявам, че би го споделила с приятелите си в училище. Роуз е облечена като ловец на духове и според мен това беше най-добрият костюм, който бяхме ушили за пиесата тази година. Докато тя излиза, изсвирвам част от саундтрака на филма и Лили ме поглежда гневно, когато сбърквам няколко ноти. Спомням си колко зле се почувствах, макар че бях репетирала дни наред. Историята, която се опитвахме да разкажем – за една принцеса, един гремлин и един ловец на духове – сега ми се струва също толкова нелогична, колкото и тогава. Но ме побиват тръпки, когато тийнейджърката Роуз започва да пее.
– Тихо, детенце, недей се страхува.
Това, което сме направили, над нас върлува.
И ако нощем не можеш да спиш,
помни, че понякога грешното е правилно, виж.
И ако те е страх, че самò ще останеш,
аз ще съм тук и дом ще ти давам.
Тихо, детенце, недей ти плачи.
Всички сме живи, докле смъртта ни навести.
Усещам, че съм вперила поглед в Роуз сега, в настоящето. Ако е почувствала, че я гледам, не го показва. Вместо това продължава да се взира в младото си „аз“ на екрана. Конър и Лили също я гледат. Като малки, Роуз постоянно променяше думите на детските песнички – заменяше истинските стихове с нещо малко по-зловещо. Малко като стихотворенията в детските книги на баба. Или като тебеширената поема, написана на стената на кухнята тази вечер.
– Кой е този? – пита Трикси и всички поглеждаме обратно към телевизора точно навреме, за да видим как четиринадесетгодишният Конър изпълнява своята роля в пиесата. Права е да се чуди: днес е почти неузнаваем. Няма нищо общо с онова момче. Тийнейджърът Конър застава върху обърнатата лодка и изнася реч за свободата на пресата, облечен като Карате кид – от един от най-любимите ни филми тази година. Опитва се да запази равновесие на един крак, докато прави комична имитация на ритника на жерава.
После е мой ред. Моята първа – и заради това, което се случи после – последна роля с думи в семейната пиеса на Даркър. Деветгодишното ми аз изглежда ужасено, докато се качва на старата синя лодка и се взира в публиката от четирима възрастни и няколко играчки. Стисвам юмруци, затварям очи и стисвам и тях, докато се мъча да преодолея сценичната си треска и да си спомня репликите, които ми написаха сестрите ми. Спомням си, че костюмът на Гизмо ужасно боцкаше и изпитвах нужда да кихна. Срещнах погледа на баба и тя ми се усмихна.
– Можеш! – изрече беззвучно. Нейната вяра в мен надделя над моята неспособност да повярвам в себе си.
– Дъщерите са като гремлини и има три правила, които не бива да се нарушават – казвам аз. – Първо: дръж ги далеч от ярка светлина…
Конър и Лили светват с фенерчета към мен, а Роуз хвърля бял чаршаф над главата ми – нещо, което поначало беше част от плана. В чаршафа имаше изрязани дупки, за да мога да виждам.
– Второ: никога не ги храни след полунощ – продължавам аз.
Лили хвърля по мен едно яйце. Това не го бяхме репетирали, но всички се засмяха, затова продължих:
– Трето: недей да ги мокриш…
Лили ме залива с кофа студена вода. И това не беше част от плана и ми е трудно да си спомня последната си реплика. Виждам как се завъртам и разкривам пред публиката страховито, нарисувано на ръка лице на гърба на белия чаршаф, с който бях покрита.