– Или ще се превърнат в призраци!
След кратка пауза всички часовници на баба започват да бият, да дрънчат и звънят в миналото. Сигурно сме изнесли малкото си представление по обед, защото ми се струва, че продължават цяла вечност. Онази година баба си беше купила нов часовник, който приличаше на бухал. Докато тиктакаше, очите му се движеха, сякаш ни наблюдаваше.
Когато часовниците спират, Роуз – ловецът на призраци – насочва картонената си раница към мен и изстрелва струя сметана от скрита кутия. След края на шоуто всички се хващаме за ръце и се покланяме. Гледам как майка ни ни поздравява и ми подава кърпа – значи дори тя е знаела, че ще се намокря, – а после аз изчезвам във вътрешността на къщата.
Статичната камера улавя малко от това, което казват възрастните, но все пак трябва да се понаведа към телевизора, за да ги чуя. Бащата на Конър и нашият баща сякаш се карат за вниманието на Нанси. По това време Брадли Кенеди беше влюбен до уши в майка ми и всеки, който ги видеше заедно, разбираше, че и тя изпитва същото. На баща ми – който беше сменил толкова приятелки, че им бяхме загубили бройката – май не му харесваше майка ми да си има „приятел“, макар че бяха разведени от години.
– Трябва да тръгна утре рано сутринта, оркестърът ми ще свири в Париж другата седмица – похвали се татко.
– Това звучи прекрасно – отговори господин Кенеди. Изглеждаше искрено доволен, че баща ми си тръгва.
– Брадли написа книга за скръбта и градинарството – обърна се Нанси към баща ми, сякаш това беше някакво състезание.
Татко сви рамене.
– Звучи… възхитително.
– Аз определено мисля така. Баба ще го свърже с агента си – отговори майка ми. – Прочетох книгата и е прекрасно написана. Заслужава да я забележат – добави тя и засия от гордост, сякаш я беше написала лично. Но усмивките не продължиха дълго.
От „Морско стъкло“ от телевизионния екран прозвучава вик, от който всички подскачат – и тогава, и сега. Викът беше на Лили. Току-що ме беше намерила да лежа на пода в подножието на стълбите, все още облечена като гремлина Гизмо. Не дишах.
Двадесет и осем
31 октомври, 02:55 ч. – по-малко от четири часа до прилива
Майка ми каза, че никой не е виновен, задето сърцето ми спря в онзи ден, но аз си мисля, че ужасният ми страх на онази сцена може по някакъв начин да го е предизвикал. Никога не съм обичала хората да ме гледат – мисля, че заради всички лекари, които ме зяпаха, когато бях дете. Те поглеждаха лицето ми, спускаха поглед към белега на гърдите ми, поклащаха глава, намръщваха се и изглеждаха много разочаровани. Когато хората се взираха в мен, обикновено го правеха по нежелани причини; точно затова бих предпочела изобщо да не ме гледат.
След като умрях за пети път, лежах в болници с месеци. Единия път беше през февруари – отидох при поредния специалист в Лондон. Баба плащаше таксите за частните болници. Отказваше да повярва, че няма начин да ме излекуват. С годините повечето спомени от времето ми в болницата избледняха, но си спомням тази седмица по две причини. Първо, беше Свети Валентин и момчето от отсрещното легло в болничното крило ми даде картичка. Никога преди не бях получавала картичка на Свети Валентин и не бях сигурна какво означава това.
– Защо има сърце отпред? – попитах аз.
– Защото те обичам – отговори то и бутна очилата си с дебели стъкла малко по-нагоре на носа. Беше на единадесет, а аз на девет и не съм убедена, че някой от нас знаеше нещо за любовта.
– Само не си въобразявай разни неща. Имам си гадже – излъгах аз.
– Никое момче не ти идва на свиждане – отговори той. – Как се казва гаджето ти?
Изобщо не се поколебах.
– Казва се Конър Кенеди. Но дори да нямах гадже, а аз си имам, като се има предвид в кое крило лежим, и двамата може да не доживеем до утре. Затова, моля те, не прекарвай часовете, които може да се окажат последните в живота ти, като си въобразяваш разни неща за мен.
Видях изражението на момчето и си помислих, че може би не трябваше да го казвам. Но луничавото му лице скоро се съвзе от шока от думите ми и то се усмихна, разкривайки блестящите си сребърни скоби.
– Бог ще бди над нас и съм сигурен, че и аз, и ти ще доживеем до закуска.
Никога не съм била религиозна – никой в моето семейство не е. Нанси каза, че вярвала в Бог до деня, в който разбрала, че съм дефектна. След това си развалили малко отношенията и няколко години тя не му говорила, така че в известен смисъл връзката ѝ с Бог е като връзката ѝ с баща ми. Мисля, че за мен лекарите бяха нещо като богове – от тях зависеше дали ще остана жива. Сякаш винаги намираха начин да ме излекуват, така че може би трябваше да съм малко по-голям оптимист относно вероятността да оцелея достатъчно дълго, за да изтърпя още едно болнично ястие. Да, но не бях – имам предвид, не бях оптимистка. Това винаги ми е било трудно. Имам много активно въображение, което се е самотренирало да си представя най-лошото.