Момчето продължаваше да ме гледа замечтано с направената от самото него картичка в ръка. Не ми хареса как изглеждат и то, и тя.
– Защо мислиш, че ме обичаш? Ти дори не ме познаваш – казах аз.
– Познавам те. Чел съм всички книги за Дейзи Даркър – ухили се момчето.
Това беше първата ми глътка слава и не ми хареса. Това, че някой е прочел книга с моето име отпред, не означава, че знае коя съм.
Сложих картичката на малката масичка, казах, че ми се спи и помолих сестрата да дръпне тънката завеса около леглото ми. После се опитах да си внуша, че момчето и другите пациенти всъщност ги няма. Не ми беше приятно да спя в стая, пълна с болни непознати. Мисля, че на никого не му е приятно. Вперих поглед в тази валентинска картичка и се запитах защо червеното сърце отпред изобщо не прилича на сърцето в гърдите ми. Бях виждала достатъчно плакати по стените на кабинетите на достатъчно лекари, за да знам, че двете нямат нищо общо. И се запитах защо и как този грозен вътрешен орган е станал всеобщ символ на любов.
През следващите няколко дни питах всички лекари – които трябваше да са умни – и всички сестри – които изглеждаха по-умни дори от лекарите, – но сякаш никой не можеше да отговори на въпроса ми. Когато баба ми дойде на свиждане, попитах нея, защото баба знаеше всичко.
– Прекалено си малка, за да започваш да се тревожиш за любов. Предлагам да се съсредоточиш върху оздравяването си – каза тя и дръпна завесата около болничното ми легло, преди да седне до него. Носеше пурпурно палто с пурпурна шапка и ръкавици, а от порозовелите ѝ бузи разбрах, че навън сигурно е било студено. – Заповядай – прошепна тя и отвори огромната си розово-пурпурна чанта от различни парчета плат. – Донесох ти нещо за хапване.
Червено-бялата покривка пак се появи. Баба я разстла на леглото помежду ни, извади два пакета треска и пържени картофки, увити във вестник. Нареди импровизираната маса с дървени вилици и ножове, пакетчета сол и оцет и гърне с кашест грах, смесен със зелени джели тотс. Този спомен все още ме кара да се усмихвам.
– Защо оставяш сестрите ти да се държат така с теб? – попита баба и потопи хапка хляб в кетчупа.
– Какво имаш предвид? – попитах аз.
– Не трябва да отстъпваш, иначе животът винаги ще те поваля.
Помислих си, че може би е права. Баба почти винаги беше права за всичко. Затова реших, че отсега нататък отношенията със сестрите ми ще се променят. Баба беше мъдра като сова и дори имаше нов часовник с формата на сова, за да го докаже, затова отново ѝ зададох въпроса.
– Ти знаеш ли защо сърцето е символ на любов?
– Това е интересен въпрос и заслужава интересен отговор – отвърна баба. – Древните египтяни са вярвали, че човешкото сърце е символ на живота, гърците – че контролира мислите и чувствата ни, а римляните твърдели, че Венера, богинята на любовта, възпламенява сърцата с помощта на Купидон. Освен това римляните вярвали, че съществува вена, която започва от безименния пръст и води право към сърцето. Няма такава вена, но това е причина за традицията хората да носят сватбените си халки на този пръст, дори днес. През Средновековието християните се съгласили, че човешкото сърце е свързано с любовта, и стотици години по-късно познатата червена форма все още се появява на поздравителни картички, карти за игра и дори тениски. Символът със сърце се превръща в глагол през седемдесетте години, с „Аз обичам Ню Йорк“13. Това отговаря ли на въпроса ти?
– Мисля, че да. Как винаги знаеш всички отговори? – попитах аз.
Тя се засмя.
– Не ги знам, никой не ги знае! Но ако знам повече неща от много хора, това е, защото чета. Книгите ще те научат на всичко, което искаш да знаеш, и обикновено са по-честни от хората.
Довършихме рибата си с картофки, докато слънцето залязваше навън. После прочетохме заедно „Алиса в Страната на чудесата“, която винаги е била една от най-любимите ми книги.
– Като стана дума за любов… – каза баба. – Надявам се, че знаеш колко те обичам.
Усмихнах се широко.
– Колко?
Тя погледна през прозореца на болницата и посочи към пълната луна.
– Обичам те оттук до луната и обратно.