– А аз те обичам два пъти оттук до луната и обратно – отговорих аз.
Сега беше неин ред да се усмихне.
– Обичам те три пъти оттук до луната и обратно и още един път за късмет.
По-късно същата нощ, когато отново бях сама и лежах сгушена в болничното си легло, започнах да се чудя дали дефектното ми сърце не означава, че никога не бих могла да обичам никого истински. Човешкото сърце бие осемдесет пъти в минута, сто хиляди пъти на ден и около тридесет и пет милиона пъти на година. В един живот със средна продължителност сърцето ще бие два милиарда и половина пъти. Може би има нещо общо с издръжливостта – нещо типично и за сърцата, и за любовта?
Втората причина, поради която си спомням този конкретен престой в болницата толкова добре беше, че майка ми се разплака, когато ми дойде на свиждане на следващия ден. Това се случваше рядко – имам предвид сълзите – и докато я гледах как разговаря с един лекар от другата страна на прозореца на болничното ми крило, ми се прииска да можех да чета по устните. Тя така и не ми каза какво ѝ е казал лекарят и защо се разстрои толкова.
*
Всички чуваме как вратата на дневната изскърцва и се отваря и аз се обръщам рязко.
Роуз изглежда също толкова стресната, колкото и ние. Пуска дръжката. Ключът е още в ръката ѝ.
– Просто трябва да отида до тоалетната – казва тя, докато ние продължаваме да я гледаме.
– Отново ще излезеш там навън? Сама? – пита Лили.
– Да. Или ми трябва пропуск за коридора? Преди малко се скара на Трикси, че я е страх да отиде сама до тоалетната. Аз съм доста по-голяма от нея и имам пистолет. Не се тревожете за мен. След две минути се връщам – казва Роуз и излиза от стаята, преди някой да е имал време да отговори.
– Конър – прошепва Лили.
Той вдига глава като стреснат сурикат и прошепва на свой ред:
– Какво?
– Не мислиш ли, че е малко странно колко бързо разбра Роуз какво ѝ има на Трикси? Как веднага намери кръвта между пръстите на краката ѝ?
– Трикси беше без един чорап…
– Знам, но все пак…
– Кога е имало кръв между пръстите на краката ми? – пита Трикси. – И кой беше онзи мъж в публиката на домашния филм?
Има навика да задава прекалено много въпроси. Понякога дори не изчаква отговор на първия, преди да зададе втори.
– Това беше бащата на Конър – отговаря Лили.
– Странно – измърморва Трикси. – Стори ми се, че го познавам. Освен това на видеото Нанси каза, че хората забелязвали работата му. А буквите от скрабъл на обложката на онази касета казваха „ЗАБЕЛЕЖИ МЕ“.
– Права е – казвам аз, а Лили се взира в дъщеря си така, сякаш вижда дете гений.
– Какво е правел бащата на Конър в „Морско стъкло“? – пита сега Трикси.
Лили вдига рамене.
– Защото се беше сприятелил с Нанси.
– Още ли са приятели?
– Не – казва Конър без повече обяснения.
Роуз се връща, пъхва ключа в бравата и отново ни заключва всички в стаята. Сяда на дивана – пак прекалено близо до Конър за моя вкус. Никой от нас не казва нищо, но тя се е забавила повече от една-две минути.
– Да приключваме ли с касетата? – пита сестра ми, насочва дистанционното към телевизора и натиска PLAY, без да чака някой от нас да отговори.
– Какво става? Повредена ли е? – пита Трикси, вперила поглед в екрана.
Прекалено малка е и не помни как изглежда една касета, на която някой е записвал върху предишен запис. Картината изглежда удължена и разкривена, докато образите се сменят и всеки един сякаш заличава спомена за това, което е съществувало преди него. Сега всички се взираме в екрана, но Конър е първият, който казва нещо за това, което виждаме.
– Боже мой, ужасяващо!
13 Слоган, лого и песен от рекламна кампания за промотиране на щата Ню Йорк, изобразени така: I
Двадесет и девет
„Морско стъкло“ – 1985 г.
– Какво е станало с косата ти, мамо? – пита Трикси.
Уместен въпрос. А думата „ужасяващо“ е единствената, с която може да се опише прическата на Лили от осемдесетте, която виждаме на телевизионния екран. В името на истината, убедена съм, че всеки има поне по една прическа от миналото, която се връща да го преследва. Предполагам, че тази е от хиляда деветстотин осемдесет и пета. Лентата е същата, но това, което виждаме сега, навярно е заснето около година след семейната пиеса на ливадата. В този филм косата на Лили е много къса и бухнала и не ѝ отива. Но определено ѝ помага да бъде забелязвана.
– Кофти прическа. – Това е единственото, което казва сестра ми на Трикси.