– Вече има касета в камерата – казва по-младата Лили от телевизионния екран, като ехо на скимтене от миналото.
Като малки, балансът за надмощие между сестрите ми и мен постоянно се променяше, но дори в редките случаи, когато беше мой ред да съм на върха, Лили пак успяваше да ме изгледа високомерно. Като тийнейджърка Роуз разцъфтя – и като външност, и като характер – и стана по-блага версия на момичето, което беше преди. Това, което всички виждаме сега, е нейната петнадесетгодишна усмивка. Взела е камерата от Лили и я е обърнала с лице към себе си, преди да проговори.
– Тук е Роуз Даркър за новините на „Крейзи Таун“…
Изглежда толкова щастлива, че се стъписвам. Красотата ѝ никога не е избледнявала, но с годините щастието ѝ намаля и сега рядко я виждаме да се усмихва.
– Сега към мен се присъедини господин Конър Кенеди – казва тя с дълбок глас, имитирайки говорителка, която чете новините.
Камерата се завърта и показва Конър, който очевидно минава през фазата на подражание на Майкъл Фокс. Мисля, че може би тази година са пуснали в кината „Завръщане в бъдещето“, защото е облечен като Марти Макфлай. Спомням си как стана леко обсебен от научните теории за пътуването във времето и как всяка седмица започна да пише за континуума между пространството и времето в училищния вестник, докато накрая учителите го умоляваха да спре.
– Кажи ми, Конър Кенеди, защо тази година празнуваш рождения ден на Лили със семейство Даркър и забавно ли беше до момента?
– Защото ме поканиха и си помислих, че ще е интересно да наблюдавам този социален експеримент. Както винаги.
– Да не би да беше интересно, защото по-малката ми сестричка Дейзи Даркър някак си успя да спечели викторината с въпроси днес следобед? Въпреки че никога не е ходила на училище?
Камерата се обръща към мястото, на което седи детското ми аз, от другата страна на Конър. Виждам как се изплезвам на Роуз, но после се усмихвам – и в миналото, и в настоящето. През хиляда деветстотин осемдесет и пета изглеждам щастлива. Всички изглеждаме така. Бях почти на десет и вече бях станала още по-голям книжен плъх отпреди. Обичах да научавам неща, които другите хора, изглежда, не знаеха. Спомням си, че исках да изчезна, и книгите ми помагаха да избягам. Копнеех да потъна в някоя мечта за свят, по-малко студен и самотен от живота, който водех. Четях все повече и повече, криех се в стаята си с книгите часове наред. Четях най-вече загадки с убийство и мечтаех един ден и аз да напиша такъв роман.
– Или… да не си дошъл като частен детектив? – обръща се Роуз към Конър. – За да разрешиш загадката на това, което завинаги ще се помни като… „Косагейт“.
В този домашен филм всички седим в музикалната стая на индивидуално боядисаните си столове от кухнята и чакаме някой да засвири на пианото. Може вече и да не можем да изнасяме семейни пиеси на моравата, в случай че проблемното ми сърце не успее да издържи, но нищо на света не може да попречи на Лили да се изперчи. Тя жадува за внимание като за кислород и понеже е рожденият ѝ ден, всички трябва да гледаме и слушаме. Тази година абсолютната ѝ любимка беше Белинда Карлайл. Бях принудена да слушам „Раят е място на земята“ толкова пъти, та се учудвам, че лентата на касетата не се изтърка.
Тийнейджърката Роуз продължава новинарската емисия за семейството си.
– А сега към мен ще се присъедини Нанси Даркър, тоест майка ми, но тя не обича да я наричаме така, защото се чувства стара. Никой не знае колко стара е всъщност майка ми, но учените казват, че навярно е родена през Средновековието. Искате ли да кажете няколко мъдри думи на следващото поколение, госпожо Даркър?
– Да. Непременно снимай Лили, иначе ще ми проглуши ушите. Достатъчно неприятности създаде за един ден – каза Нанси и се усмихна на камерата. Седеше до бащата на Конър и кадърът ги запечатва как се държат за ръце, след което се насочва обратно към предната част на стаята.
Сега се появи баща ми – влезе през вратата, която свързва музикалната стая с кухнята. Седна зад пианото така, сякаш току-що се беше качил на сцената. Откакто майка ми започна да се среща с други мъже, той полагаше повече усилия да идва на рождени дни и да се прибира за ваканциите.
Следващата, която влезе, беше Лили. Последва я баба, което много учуди повечето от нас, защото всъщност тя беше болезнено свенлива, когато трябваше да излезе на сцената. Дори пред семейството си. Също като мен.
Татко засвири на пианото и аз веднага познах песента – още една от любимите на Лили. „Толкова добре го познавам“ постоянно гърмеше от стаята ѝ иззад вечно затворената врата. Беше толкова запленена от изпълнението на Илейн Пейдж и Барбара Дикинсън, че накара татко да изсвири песента, а баба да я изпее заедно с нея като изненада за нас, останалите, на рождения ѝ ден. Взеха всяка нота, всяка извивка и когато свършиха, всички заръкопляскахме с искрено възхищение.