Спомням си как Лили пееше стиховете, без да откъсва поглед от Конър, и сега, когато виждам доказателството на лентата, разбирам, че не съм си го въобразила. Лили се ококорваше всеки път щом Конър влезеше в стаята, освен това беше започнала да се изчервява, когато той я заговореше. Една от многото причини, поради които се зарадвах да видя колко е грозна с тази къса коса.
Вечерта преди да заснемем тази сцена от миналото на семейството ни, косата на Лили стигаше до кръста. Беше си легнала в стаята, която деляха с Роуз, с две дълги плитки, както винаги, за да не се събуди с коса, цялата на възли. Но когато сутринта на четиринадесетия си рожден ден седна в леглото, изкрещя. Двете ѝ плитки лежаха на възглавницата. Някой ги беше отрязал през нощта. Кухненските ножици на баба лежаха на нощното шкафче на Роуз. Но не Роуз отряза косата на Лили, а аз.
Хората, които обичаме най-много, ни нараняват най-силно, защото могат.
Когато заварих баба и Лили тайно да репетират предишния ден, нещо у мен изпращя.
Лили открай време беше любимата дъщеря на майка ми.
Роуз беше любимката на баща ми, защото беше красива и умна.
Но баба уж обичаше най-много мен. Казваше, че аз съм ѝ любимката.
Когато я видях заедно с Лили, се почувствах предадена.
Двете с Лили се бяхме скарали предишната седмица и баба каза нещо, което никога не забравих.
– Винаги трябва да се бориш, особено когато мислиш, че ще загубиш. Точно тогава трябва да се бориш най-яростно.
Така че го направих. Борих се. Но го направих тихо, внимателно и планирах всичко, така че да не ме хванат. Взех от приспивателните хапчета на майка си, сложих ги в горещия шоколад на сестрите си, преди да си легнат вечерта, промъкнах се в тяхната стая и отрязах косата на Лили. Всички помислиха, че Роуз го е направила насън – тя учеше за изпити, беше изтощена и веднъж вече беше ходила насън. Виждах, че Роуз – умната дъщеря – не го вярва. Но и тя нямаше друго обяснение. Не съм сигурна дали Лили наистина ѝ прости, или отново ѝ се довери. Никой не заподозря мен. Никой. Сякаш добрите хора са неспособни да направят нещо лошо.
Никой в семейството ми не ме забелязваше, освен баба. Лили не можеше да има и нея – баба беше моя. Мразех Лили, задето се опита да ми открадне любовта на единствения човек, който наистина ме обичаше. А хората могат да превърнат омразата в хоби. Колкото повече се упражняват, толкова по-добри стават.
Яростта, която изпитах, когато видях баба и Лили да пеят заедно, обсеби цялото ми същество. И не беше само ревност. Исках да си отмъстя за всички ужасни, груби неща, които Лили беше казвала и правила през годините. Реших, че да отрежа косата на сестра си ще е само началото.
Тридесет
31 октомври, 03:00 ч. – три часа до отлива
Касетата ненадейно свършва и се изважда сама. А после осемдесетте часовника в коридора ни съобщават, че е три часът сутринта. Всички чакаме шумът да спре.
– Не мисля, че научихме нещо от гледането на тази глупост – казва Лили, когато коридорът отново утихва.
– Може би не – отвръща Роуз и оставя дистанционното. Впервам поглед в нея и се питам дали тя не е спряла лентата точно сега и дали не е имало още нещо за гледане. – Но това е първият час, в който никой не е… изчезнал. Затова мисля, че постъпихме правилно, като останахме заедно в една стая.
– Какво имаш предвид? – пита Лили.
– Ами, баба беше… – Роуз поглежда към Трикси и се самоцензурира – …открита в полунощ. Татко – в един часа. После… намерихме Трикси в два…
– Всички можете да спрете да се преструвате. Не съм дете – казва Трикси. Макар че с розовата си пижама и разрошените къдрици прилича точно на дете. – Досетих се, че не съм припаднала – че и с мен се е случило нещо.
– Не искахме да се плашиш – казва Лили.
– И защо? Очевидно е, че всички вие сте уплашени – отговаря Трикси, вперила поглед в майка си.
– Ако Роуз е права и някой наистина смята да причинява нещо на един от нас точно през час, на всеки кръгъл час, значи трябва да очакваме друг… инцидент – казва Конър.
– Е, сега е три и три, така че може би сме в безопасност за момента – отвръща Лили.
– Може би – съгласява се Роуз, но гласът ѝ звучи несигурно. Тя поглежда надолу към Попинс, която лежи просната по корем на килима пред огъня. Това е едно от любимите места на старото куче в къщата. От дълго време Попинс нито е помръдвала, нито е издавала звук. Ние се споглеждаме и Роуз заговаря с онзи специален глас, който използва само за животни.