– Попинс?
Кучето не помръдва.
– Попинс? – прави Роуз нов опит.
Нищо.
– Ставай, ставай, Попинс! – подканва я Трикси.
Няма никакъв отговор и Роуз пребледнява още повече.
– Попинс – опитва тя за последен път. – Искаш ли вечеря?
Само след секунди кучето е скочило и е размахало опашка и всички ние въздъхваме дълбоко и облекчено.
– Слава богу! – промълвява Роуз. – Няма и три часа до отлива. Трябва просто да запазим спокойствие, а после можем всички да се махнем оттук. Заедно.
Конър отново започва да проверява вратите и прозорците, за да провери дали са заключени. Сега е ред на Лили да кръстосва напред-назад из стаята, а Роуз сяда в пурпурния фотьойл на баба и безмълвно започва да си играе с пръстена на дясната си ръка. Състои се от три нишки от бронз, сребро и злато и ѝ е подарък от баба за шестнадесетия рожден ден. Това е нещо, за което винаги съм ѝ завиждала, както за толкова много други неща, които сестрите ми имаха, а аз не. Спомням си много добре този рожден ден и тази година. Беше хиляда деветстотин осемдесет и шеста.
*
Нанси и баба носеха престилки – рецепта за сигурна катастрофа, защото баба не обичаше никой да ѝ се мотае в кухнята, докато готви. Нанси обаче настоя да помогне с тортата за шестнадесетия рожден ден на дъщеря си. Лили, любителка на всичко сладко, влезе в стаята, в която аз си седях кротко, пъхна ръка в купата с шоколадова глазура и си облиза пръста. Косата ѝ все още беше къса, но беше пораснала за каре и Лили изглеждаше като миниатюрно копие на майка ни.
По случай шестнадесетия си рожден ден Роуз беше получила позволение да покани няколко от най-близките си приятелки в „Морско стъкло“ с преспиване. Скоро щеше да премине в друго училище и мисля, че в много отношения това беше шанс да се сбогува. След инцидента с отрязаната коса отношенията между сестрите ми така и не се възстановиха докрай. Но Лили не гореше от желание да се върне в пансиона без Роуз и прекара цялото лято залепена за нея като ракообразно – за дъното на кораб. Тя се беше превърнала в сянка на сестра ни, но никога не оставаше в сянката ѝ. Следваше Роуз навсякъде и винаги искаше да бъде една крачка по-напред. Но не можеше да отиде с нея в училище за надарени ученици, защото не беше надарена.
Спомням си разговора между баба и Нанси за баща ми и как за първи път не ме вълнуваше дали той ще дойде, или не. Все пак той не идваше на всички мои рождени дни.
– Щом е казал, че ще дойде, значи ще дойде – каза баба в защита на сина си.
Нанси въздъхна.
– Скоро ще дойдат децата, след това ще дойде приливът и той ще закъснее. Не може да присъстваш на рождения ден на едната си дъщеря, но не и на другата. Роуз ще е ужасно разочарована, ако пак не се появи.
– Просто имай търпение – каза баба. – Колкото до другия, той ще се върне. Мъжете не обичат някой да ги гони – започват да се цупят като малки момчета, а все твърдят, че не били такива.
– Помолих Брадли само да си избърше краката, преди да вкара всичката кал от градината. Той сякаш не я вижда.
Спомням си как майка ми и бащата на Конър се препираха за най-странни неща, докато бяха „приятели“. Чистотата и спретнатостта бяха едно от основните им различия: тя беше такава, а той не. Нанси постоянно раздигаше разни неща и ги прибираше в шкафове. Бащата на Конър не успяваше да събуе калните си градинарски ботуши, преди да влезе в къщата, и това я подлудяваше.
– Дейзи! – обади се Нанси. – Не пипай сместа за тортата!
– Лили пъхна пръст в купата – защо аз да не мога? И защо да не мога да остана за партито? Вече съм почти на единадесет! – възропта десетгодишното ми аз.
– Защото казах, че не може. Роуз иска приятелките ѝ да останат да спят тук. Всички са малко по-големи от теб, миличка. Можеш да останеш за почерпката, но после се качваш право в стаята си. И на нас с баба ни е забранено да останем долу – каза майка ми. – Един ден ще разбереш.
Не ѝ повярвах.
Както всички деца с разведени родители, аз и сестрите ми се научихме да се приспособяваме към новия си живот. Роуз и Лили се научиха да обичат пансиона и скоро сякаш започнаха да ненавиждат дългите лета, които прекарваха в „Морско стъкло“ с мен. Макар че веднага щом се върнеха, започваха да се държат грубо, аз постоянно копнеех да си дойдат. Липсваха ми. Те двете водеха живот, за който аз не знаех почти нищо, изпълнен с учители, приятели и уроци. Слушах разказите им, без да разбирам какво означават. Години наред си мислех, че тест за писане е нещо, на което се подлагат само вещиците в обучение, за да проверят дали са научили заклинанията си.14 Чудех се дали сестрите ми не са точно такива – вещици. Разполагах с предостатъчно данни, че съм права. Ненавиждах връзката, която съществуваше помежду им, ревнувах от образованието им и колкото повече растях, толкова по-неприятно ми ставаше, че вечно оставам сама.