Представата на майка ми за домашно образование беше да ми позволява да чета книгите, които ми даваше баба. Дори не ми позволяваше да гледам новините по телевизията – само анимации като „Бъгс Бъни“.
– Няма нужда Дейзи да научава за ужасите на истинския свят – казваше Нанси, лишавайки ме от радостта да уча. Затова се опитвах да се обучавам сама. Тази Дейзи беше цвете, което се отглеждаше само. Но животът ми беше прекалено тих, когато сестрите ми ги нямаше в него. Бях почти винаги сама, само с романите и свръхактивното си въображение за компания.
Книгите могат да те отведат навсякъде, стига да им позволиш, и четенето се оказа голяма част от образованието ми. Но сестрите ми научиха много неща, за които аз си останах невежа. Неща за истинския живот, за общуването с хората и за момчетата. Аз открай време се чувствах малко неловко край хората. Все още предпочитам компанията на героите от книгите. Навярно това е нещо като махмурлук от детството ми, когато толкова често оставах пияна от самота. „Не умее да си играе с другите“ е нещо очаквано, когато играта с другите рядко е вариант. Освен това открай време съм малко крайна с мненията си, защото не чувам възгледите на други хора, които да ги смекчат.
– Може ли пак да гледам „Лабиринт“? – обърнах се аз към Нанси, когато тя за пореден път се опита да ме изгони от кухнята. Това беше любимият ми филм от тази година и Конър беше успял да ме снабди с незаконно копие. Сестрите ми обаче искаха да гледат само „Топ Гън“ и да се прехласват по Том Круз, така че трябваше да го гледам сама.
– Да, но не тази вечер, защото, както знаеш, единственият телевизор е долу. Хайде, изчезвай – отговори Нанси. Носеше огромните си подплънки за рамене – един аксесоар, който беше странен и си остава странен и сега. Започна да надува един син балон и излезе от стаята.
– Не си губи времето да тъгуваш за неща, които не можеш да промениш – каза баба, когато майка ми излезе.
– Омръзна ми да съм загубенячка! – отвърнах аз. Лили беше започнала постоянно да ме нарича така и всеки път изписваше с пръст З на челото си. Толкова често ме наричаше загубенячка, че бях започнала да ѝ вярвам. – Един ден Роуз ще отиде в университет, Конър сигурно ще стане блестящ журналист… и аз искам това да се случи, толкова е талантлив, заслужава го…
– Недей да пропиляваш цялата си амбиция за мечтите на други хора – каза баба.
– Защо не? Какво бъдеще мога да очаквам аз? Аз съм нищожество.
Тя се усмихна и поклати глава.
– Единствените нищожества в този живот са хората, които се преструват на много важни – хората, които се смятат за по-добри от другите заради начина, по който избират да изглеждат, да говорят, да гласуват, да се молят или да обичат. Хората не са еднакви, а различни; различни, но едни и същи.
Тогава бях прекалено малка, за да разбера какво има предвид, но мисля, че сега го разбирам.
– И, Дейзи… – продължи баба. И двете чухме шум от пристигане на хора пред входната врата.
– Да, бабо?
– По-добре за този рожден ден остави ножиците в чекмеджето.
Тя знаеше. Баба знаеше, че аз съм отрязала косата на Лили, но никога преди не беше споменала нищо. Не знам какво направи лицето ми – никога не съм имала особен контрол над функциите му, – но останалата част от мен замръзна.
Баба се усмихна.
– Аз винаги ще пазя тайните ти, мило мое момиче. И ти винаги ще бъдеш моята любимка. Просто трябва да ми направиш удоволствието да докажеш на всички онези доктори, че грешат. Колкото до сестрите ти… Веднъж Алберт Айнщайн казал, че слабите си отмъщават, силните прощават, а интелигентните игнорират. Това е едно от малкото неща, за които не е прав. Успехът – това е най-доброто отмъщение. Помъчи се да не го забравяш.
Преди да може да каже още нещо по темата, в „Морско стъкло“ влезе идеално оформена група от петнадесет– и шестнадесетгодишни момичета. Роуз ги беше подкарала по пътеката като загубени овце, преди да е дошъл приливът. Всяка от тях беше облечена, за да впечатлява. Единственият тийнейджър, когото разпознах в групата, беше Конър, който подражаваше доста сполучливо на Том Круз в „Топ Гън“. Носеше авиаторски очила на закрито дори след като се стъмнеше, така че постоянно се спъваше в предмети или хора, но си мислеше, че изглежда готин.