Позволиха ми да остана долу, докато Роуз духне свещичките на тортата си. С много помощ от баба Нанси беше създала торта „Малтезер“, която изглеждаше вълшебна – като торба с шоколади, увиснала във въздуха. Числото шестнадесет също беше изписано с шоколадови топки. Тортата наистина беше много впечатляваща. Когато изнесохме всички чинии, Роуз започна да отваря подаръците си, заобиколена от приятели и хора, които я обичаха. Майка ми ѝ подари красива светлосиня дизайнерска рокля и аз усетих как у мен се заражда ревност и се засилва все повече, до болка. Но не бях единствената. Лили погледна към тази рокля така, сякаш трябваше да е нейна и може би Роуз точно затова веднага прибра роклята в гардероба на горния етаж. Спомням си колко трудно ми беше да не се разплача, когато Роуз отвори подаръка на баба – пръстена с бронз, сребро и злато, който носи и до днес. Беше толкова красив, също като сестра ми! Искаше ми се да е мой.
– Време е за лягане, Дейзи – каза майка ми пред всички и аз я намразих мъничко. Може и да бях дете, но не се чувствах като такова, и не ми харесваше тя да ми говори така пред всички. Вече бях достатъчно голяма и забелязвах, че майка ми винаги искаше да ме скрие от света, сякаш бях нещо, от което човек трябваше да се срамува. Или поне аз така си мислех.
Десетгодишното ми аз покорно се качи по стълбите, но не спази инструкциите и не си легна.
Вместо това се промъкнах в стаята на сестрите си, докато всички други се забавляваха прекалено много долу, за да забележат. Отворих гардероба им и намерих светлосинята рокля, която майка ми беше подарила на Роуз за рождения ѝ ден. Етикетите все още бяха залепени за нея. Не ме интересуваше, че не е моя, нито че ми е няколко размера по-голяма. Беше ми писнало да нося дрехи втора ръка, избелели от пране. Облякох роклята и се загледах възхитено в отражението си.
Разочарована от това, което видях, си сложих един от сутиените на Лили, натъпках го с чорапи и пак нахлузих роклята през главата си. Сега изглеждах по-добре, макар че едната от изкуствените ми гърди беше по-голяма и по-висока от другата. После откраднах чифт обувки с остри носове и ниски токчета, които ми бяха прекалено големи и беше невъзможно да вървя с тях, но това не ме смущаваше. Като дете никога не знаех кой номер съм, защото просто носех обувките, които бяха умалели на Роуз и Лили.
Взех назаем гримовете на сестрите си. Не умеех да ги полагам сръчно – двете никога не ми бяха показвали как, – но бих си писала шестица за усилието. После тупирах косата си. Все още не съм сигурна защо някой си е помислил, че тази прическа е красива, но през хиляда деветстотин осемдесет и шеста обемната коса беше много яка. Изпръсках цял флакон лак за коса върху творението на главата си, докато не се разкашлях, и се възхитих на резултата в огледалото. Лицето ми беше като бяло петно, на което се открояваха крещящо розовото червило и сините сенки, косата ми изглеждаше така, сякаш съм пъхнала пръстите си в контакта, но синята рокля беше красива и това, което видях, ми хареса.
Не бях сигурна какво ще направя оттук нататък, но все още бях в настроение да правя неща, които знаех, че не бива, затова отворих дневника, който Роуз държеше до леглото си. Разбирах, че написаното в него е лично, но исках да знам всичко за живота, който имаха късмета да водят сестрите ми. Намерих едно от детските стихотворения на Роуз, надраскано на парче хартия, скрита между страниците, и го изпях високо.
Тихо, детенце, сега ти мълчи.
Мама ще ти купи пойна птичка.
И ако птичката пищи,
мама ще те омотае в сън, готов да закрещи.
Ако този сън е страшен,
мама ще покрие лицето ти с чаршафа.
Тихо, детенце, шт, не плачи.
Всички сме живи, докле смъртта ни навести.
В частта на Лили имаше разпилени списания – тя обожаваше „Само на седемнадесет“. На една отворена страница лежаха ножици. Тя беше изрязвала лицата на изпълнителите от любимите си момчешки групи и ги беше залепяла на стената. По това време Лили беше обсебена от момчетата и за да съм честна, и те бяха обсебени от нея.
Чувах как сестрите ми и приятелите им играят на някаква игра долу в коридора, затова излязох безшумно в коридора и се заслушах. Играта включваше сламки за пиене – тези, които баба обикновено използваше за домашната си лимонада. Правилата на играта май бяха трудни за следване, но момчетата вземаха синьо-белите сламки, а момичетата – червено-белите и момчето и момичето с най-късите сламки ги заключваха за една минута в килера под стълбите. Килера без светлина. С мишки. И паяци. Но паяците не са единствените, които плетяха мрежи, за да уловят жертвите си.