Надникнах към всички тях през парапета и играта не ми се стори никак забавна. Когато Роуз и Конър избраха най-късите сламки и се озоваха заключени вътре, Лили изглеждаше много разстроена. Групата от десетина тийнейджъри започна дружно да отброява секундите и да се кикоти и аз не можах да устоя на изкушението: бавно се промъкнах надолу по стълбите, за да ги видя по-отблизо. Когато часовниците в коридора удариха полунощ, всички деца изкрещяха.
Лили отключи килера.
Но Роуз и Конър не излязоха, прекалено заети да се целуват.
– Вижте! Това е истинската Дейзи Даркър! – възкликна едно момче, което бях видяла да ме гледа по-рано. Стори ми се, че е изяло прекалено много шоколад.
Никой друг изобщо не ме забеляза – всички бяха прекалено заети да се взират в Роуз и Конър. Предполагам, че съм от хората, които останалите просто не виждат. По някаква причина Лили плачеше в ъгъла на стаята и спиралата ѝ се беше размазала по бузите на вадички мастилени сълзи. Роуз и Конър продължаваха да се целуват, сякаш ние, останалите, изобщо не бяхме там, и аз реших, че все пак е време да си легна.
Хукнах обратно по стълбите, влязох в стаята на сестрите си и съблякох синята дизайнерска рокля. Все още чувах как всички часовници удрят полунощ в коридора. Звучаха по-високо от обикновено. Тогава отново забелязах ножиците върху купчината списания на Лили. Не се замислих, не се поколебах. Нарязах синята рокля, така че Роуз да няма възможност да я облече дори веднъж. После пъхнах тънките ивици мек син плат в леглото ѝ и ги скрих под възглавницата ѝ. Сложих ножиците на нощното шкафче на Лили и оставих всичко друго точно така, както го намерих.
Обвиниха Лили и между сестрите ми започна мълчалива война.
Всички мислеха, че нарязаната рокля е била за отмъщение.
Да, тук бяха прави.
14 Непреводима игра на думи: на английски spell означава и заклинание, и правилно писане. – Бел. прев.
Тридесет и едно
31 октомври, 03:15 ч. – по-малко от три часа
до отлива
Връщам се в настоящето. Мисля, че аз първа чувам шум и той разбива мълчанието, което се очаква. Нещо звъни в далечината. Като старомоден будилник.
– Някой друг чува ли го? – прошепвам аз.
– Какво е това? – пита Лили.
– Аз не чувам нищо – казва Конър.
– Аз чувам – обажда се Трикси.
– И аз. Шшт. Слушайте! – казва Роуз.
Всички се напрягаме да чуем шума, който идва отнякъде извън всекидневната, може би извън къщата. Никой не е излизал от стаята, откакто Роуз ходи в банята.
– Аз ще отида – казва тя.
Странно е да видя пистолета в ръката ѝ.
Конър поклаща глава и взема фенерчето.
– Не. Ще отидем всички. Трябва да останем заедно.
Без да кажем нищо повече, излизаме от дневната – всички освен Попинс, която отново спи дълбоко край камината. Двамата с Конър вървим първи, а останалите са плътно зад нас – толкова близо, че Роуз почти се блъсва в мен. Лили държи Трикси за ръката; съмнявам се, че след случилото се по-рано отново ще изпусне дъщеря си от поглед.
Следваме звъна обратно към кухнята. Задната врата е отворена и дъждът влиза в къщата. Вратата се удря шумно в стената и вихърът вкарва вътре буря от мъртви листа. Един по един всички поглеждаме към тебеширената поема на стената и виждаме, че има зачертани още редове.
Семейството на Дейзи Даркър беше от черно по-черно.
Един умря, а другите излъгаха, че не е станало нищо нередно.
Роуз, на Дейзи Даркър сестрата беше най-голяма от трите – и умна, и тиха, прекрасна, но обречена да умре в самота.
Лили, на Дейзи Даркър сестрата, бе най-суетната сред децата – себична, разглезена, вещица съща. Заслужаваше онзи куршум във главата.