Тайната история на Дейзи Даркър, уви, трябва да се разкаже.
Но сърцето ѝ болно беше за нея началото, беше и краят.
Близките на Дейзи Даркър похабиха толкова години в лъжа.
Обречени заедно, те урока научиха, преди да умрат.
Вятърът отвън вие като хор от призраци.
– Защо е зачеркнато името ми? – пита едва чуто Трикси.
– И на Нанси е зачеркнато – прошепва Лили.
Роуз се опитва да успокои и двете.
– Може да не значи нищо…
– Разбира се, че значи нещо! – тросва се Лили. – И мисля, че всички знаем какво може да е то. Трябваше да потърсим Нанси. Трябваше да направим нещо. Боже мой! – възкликва Лили, вперва поглед в Роуз и отстъпва крачка назад от сестра ни. – Ти си била! Ти си единствената, която излезе от тази стая, а сега има още зачертани редове от поемата. Когато бяхме деца, ти постоянно си измисляше странни рими. Ти си била – ти си била зад всичко! Ти си инжектирала Трикси, а после се престори, че ѝ помагаш! Как можа? Защо го направи?
– С какво ме е инжектирала? – прошепва Трикси.
– Не съм аз! – отвръща Роуз.
– Къде е Нанси? – изкрещява Лили.
– Не знам!
– Не ти вярвам! Ти каза, че не трябва да я търсим, и сега вече знам защо!
Лили застава пред дъщеря си, която изглежда ужасена. Роуз прави крачка към тях и всички вперваме поглед в пистолета в ръката ѝ.
– Стой… далеч… от… детето… ми! – казва Лили.
– Нищо не съм направила! – отговаря Роуз и скрива пистолета зад гърба си.
– Чакайте! – обажда се Конър.
– Ти не се бъркай! Сигурно ѝ помагаш. Не вярвам нито на теб, нито на нея – казва Лили.
– Сега не е моментът да се нахвърляме един върху друг – отговаря Конър внимателно.
– Защо? – тросва се Лили.
Той вдига ръце пораженчески.
– Защото погледни отпечатъците.
Сега всички забиваме очи в пода и виждаме какво има предвид. Има кални отпечатъци, които водят от и до задната врата. Това ми напомня на всички онези пъти, когато бащата на Конър забравяше да си събуе градинарските ботуши, когато ни идваше на гости. Пръстта, която Брадли Кенеди внасяше вътре, влудяваше майка ми. Поглеждам към краката на Роуз и към малките ѝ, чисти бели маратонки. Само големи кални ботуши може да са оставили толкова мръсотия. В далечината будилникът продължава да звъни, а отворената кухненска врата, която води към градината, отново се завърта шумно на пантите си, бутана от вятъра. Всички гледаме мълчаливо как Конър върви към нея.
– Моля те, не ходи там! – промълвявам аз.
Той се поколебава, но после излиза на дъжда и включва фенерчето. Взе го, когато още бяхме в дневната, макар че сега пак има ток. Сякаш е знаел, че може да му се наложи да излезе навън в тъмното.
Аз и сестрите ми гледаме мълчаливо как Конър излиза на верандата и бавно плъзва лъча на фенерчето по цялата градина. Светлината е прекалено слаба, за да огрее морето, което се разбива в скалите отвъд стената – осветява само земята на около метър пред Конър. Сега дъждът е лек, но непрестанен, сякаш небето плюе в лицето на Конър, но той продължава да върви в мрака, докато лъчът не спира върху пейката в далечината. Майка ми обичаше да седи и да се възхищава на цветята си тук, под магнолията, която засади заедно с бащата на Конър. Дървото, което смяташе за символ на надеждата, винаги изглежда малко мъртво през зимата.
Старата магнолия е единственото дърво на нашия мъничък приливен остров и през последните двадесет години е пораснала значително. Големи капки дъжд се задържат по голите ѝ клони и създават илюзията за миниатюрни светлинки. Толкова е студено, та се питам дали няма да замръзнат, преди да паднат. Забелязвам майка си, седнала на нейната градинска пейка, и не мога да възприема докрай какво виждам. Тя носи черната си копринена маска за очи – тази, която си слага винаги, за да заспи по-лесно. Навън. В тъмното. В дъжда.
– Нанси? – провиква се Конър и морето леко приглушава гласа му. Той тръгва към нея и ние, останалите, понечваме да го последваме.
– Какво ѝ има? Защо седи в дъжда с маска на очите? – пита Трикси.
– Връщай се вътре! – отвръща Лили. – Стой на прага, където мога да те виждам, и не мърдай.
Трикси се подчинява, а ние, останалите, тръгваме към майка ми. Сега дъждът е безмилостен, много по-плътен, отколкото преди няколко минути, и толкова силен, че водата сякаш пада не само надолу, а и нагоре. От обикновено идеалната коса на Нанси сега капе вода и тя е полепнала по лицето ѝ. Дрехите ѝ също са подгизнали – очевидно е навън отдавна. Сигурно дъждът е размазал дебелата черна очна линия и спиралата, които винаги носи; тя сякаш е плакала с черни сълзи зад маската си. Още по-странен е червеният ѝ будилник: той виси между клоните на магнолията точно над главата на Нанси и продължава да звъни.