Конър се пресяга нагоре и го вдига. Часовникът показва три сутринта, но от този час вече са минали двадесет минути. Не мога да не се запитам дали това не е причината Нанси никога да не е навреме за нищо – може би часовниците, които използва, са дефектни. Или може би някой просто е искал да демонстрира нещо. Майка ми, изглежда, е закъсняла дори за собственото си убийство, защото според мен всички знаем, че е убийство и че тя е мъртва.
Ръцете на Нанси лежат от двете ѝ страни, ръкавите ѝ са навити. Лявата ѝ ръка стиска безценната ѝ „Книга на наблюдателя на дивите цветя“ – малкото зелено томче, което носеше навсякъде като библия и от което е избрала имената ни. В дясната си ръка държи нещо, което прилича на букетче от лилии, рози и маргаритки, завързано за пръстите ѝ с червена панделка. Около врата ѝ здраво е увит бръшлян, без да покрива докрай сребърния медальон с форма на сърце, който винаги носи. През цялото това време предполагах, че вътре има две мънички снимки на сестрите ми. Но сега, когато е отворено, виждам само своя миниатюрна черно-бяла фотография като дете от едната страна и хербаризирана маргаритка от другата.
Роуз пъхва пистолета си в джоба на якето. Спомням си думите на Лили преди малко в кухнята – когато обвини Роуз, че има нещо общо с всичко това – и за момент се запитвам дали не е така, когато най-голямата ми сестра отново поема контрол над ситуация, която би била прекалена за повечето хора. Тя се навежда над Нанси на пейката, сякаш става въпрос за непозната, а не за майка ни, и аз не мога да не забележа, че мога лесно да стигна до пистолета. Мога да го взема. Не че знам какво да правя с него. Никога досега дори не съм държала пистолет.
– Мъртва е – потвърждава Роуз, след като проверява за пулс.
Лили започва да плаче, вдигнала поглед към нощното небе. Никой от нас не я е виждал да проявява такава степен на скръб и отчаяние и никой не знае какво да каже, докато по лицето ѝ се стичат сълзи и дъждовна вода. Тиктакането все още е ужасно шумно и ме кара да си мисля за бомбите от анимационните филмчета. Конър вдига червения будилник, който допреди малко беше в дървото, и когато насочва фенерчето към циферблата, всички виждаме, че на него е написано нещо: „ВИНАГИ ИМА ВРЕМЕ ЗА ИСТИНАТА“.
– Какво означава това? – питам аз.
– Не разбирам какво се случва тук тази вечер. Кой го прави и защо? – пита Лили.
– Не знам – казва Роуз. – Но смятам, че това го потвърждава.
– Какво потвърждава?
– Че го е направил някой друг. Не може да е бил някой от нас. Тук, в „Морско стъкло“, има някой друг и той ни убива един по един.
Нанси
Майката на Дейзи Даркър беше актриса със сърце най-студено.
От трите деца не обичаше всички и заслужаваше да загуби ролята уредена.
Неочаквана бременност до три момичета и брак доведе.
Но вместо да обича семейството си, Нанси копнееше да види света.
Да бъде актриса желаеше, ала съдбата
роля на майка ѝ даде – нито повече, нито по-малко.
Главната роля погълна ѝ всичко и я накара
да изпитва желание в леглото дните си да прекара.
Любимата ѝ дъщеря беше хубава, другата – умна.
Ала най-малката – бреме ужасно, родена със сърце с крехко биене ужасно.
Нанси за тази трагедия се винеше, макар че за причината всеки се дивеше.
Вината самотна я правеше, тъжна, озлобена, но така и не ѝ донесе сълзи блажени.
Щом настъпи часът, никой не знаеше кого да обвини,
щом цветята, които отглеждаше, я отровиха бързо.
Когато я откриха, в дъждовната градина,
часове бяха изминали, откакто госпожа Даркър отмина.
Тридесет и две
„Морско стъкло“ – 1987 г.
Стоим подгизнали под безмилостния дъжд и се взираме в мъртвата ми майка. Времето ни напомня на последната ужасна буря в „Морско стъкло“ преди почти двадесет години. Баба планираше голямо представяне на десетата си книга в любимата си книжарница. Всички бяхме поканени, но баща ми беше много зает – както обикновено – и каза, че може да не успее. Затова, когато иззвъня телефонът, всички решихме, че е той и се обажда да се извини от… нямахме представа в кой край на света се намира заедно с оркестъра си. Но се оказа, че звънят от болницата, при това не по повод на мен – каква изненада! Родителите ми отдавна бяха разведени, но Нанси все още беше регистрирана като най-близка сродница на баща ми, а той беше претърпял злополука.