Повечето хора във Великобритания си спомнят голямата буря от хиляда деветстотин осемдесет и седма. Всички се смяхме на синоптика на „Би Би Си“, Майкъл Фиш, който сбърка прогнозата така зрелищно и никой никога не пропусна да му го напомни. Има един фантастичен клип на думите му от онзи ден.
– Изглежда, една дама е позвънила в „Би Би Си“ и е казала, че е чула как се задава ураган. Е, добре, не се тревожете. Щом ме гледате, ураган няма.
Но се оказа, че греши. Имаше. Същия октомври един ураган опустоши големи части от страната, а „Морско стъкло“ едва не изчезна завинаги под вълните. Татко пътуваше към нас, за да отпразнува излизането на последната детска книжка на баба, когато върху колата му падна едно дърво. Искаше да ни изненада с идването си, но бурята ни поднесе още по-голяма изненада.
– Веднага идвам – каза Нанси, когато ѝ се обадиха от болницата. Любовта винаги побеждава омразата, когато се боиш, че може завинаги да загубиш някого. Двете с баба тръгнаха веднага, представянето на книгата се отмени, а господин Кенеди дойде заедно с Конър да наглежда мен и сестрите ми вечерта.
Едната вечер се превърна в няколко. Господин Кенеди скоро изчерпа идеите си какво да прави в къща, пълна с деца – макар че едното беше неговото, – затова, когато времето позволяваше, ни насърчаваше да прекарваме колкото може повече време навън, на открито. Разказа ни за цветята и растенията, които двамата с майка ми бяха засадили в „Морско стъкло“ – тогава магнолията беше само малко по-висока от него, – но нашият интерес и вниманието ни скоро започнаха да намаляват.
– Градинарството е скучно – заяви Лили, която открай време не харесваше бащата на Конър. Наричаше го „онзи тесния“, защото беше висок и слаб. В някои отношения бях съгласна с преценката ѝ. Той наистина изглеждаше така, сякаш животът го ограничаваше до тесен светоглед, пуловери и дънки, почти всичките с джобове и дупки. Думите му, дори благите, бяха загърнати в цинизъм и донякъде разбирах защо Лили предпочиташе да си остане вътре и да играе на компютъра си.
– Градинарството не е скучно – каза господин Кенеди със странна усмивка. – Някой ден може да съжалиш, че си прекарала живота си пред екрана, вместо да видиш истинския свят.
А после ни разказа история, каквато не бях чувала никога преди.
– Знаете ли, че шпионите използват растения?
– Като Джеймс Бонд ли? – попита Конър.
Баща му кимна.
– Да, но в реалността. Сигурно всички сте прекалено малки и не помните, но през хиляда деветстотин седемдесет и осма убиха един журналист от „Би Би Си“ с чадър.
Последва кратко мълчание, докато обмисляхме тези толкова странни думи.
– Чадърът не е растение – каза най-накрая Лили.
– Да не е отворил чадъра вътре вкъщи? – попитах аз. – Баба казва, че това носи нещастие.
– Не, Дейзи – отговори господин Кенеди. – Някой се приближил до него на моста „Ватерло“, насочил чадъра към крака му и журналистът усетил остра болка.
– Защо някой е искал да го нарани? – попита Роуз.
– Защото беше невъзвращенец на запад.
– Какво е невъзвращенец? – попита Лили.
– Корнуол е на запад… – започнах аз.
Господин Кенеди поклати глава.
– Това означава… че е решил да премине на другата страна.
– Както когато хората се развеждат? – попитах аз.
– Да. Предполагам, че невъзвращенството е малко като развода, но още по-смъртоносно. Журналистът се разболял много, много тежко. Закарали го в болницата, но умрял. Най-същественото в тази история: какво е имало на върха на този чадър?
Всички вперихме поглед в него, леко объркани, но после Роуз вдигна ръка, сякаш се намираше в клас.
– Отрова.
– Да, но откъде е дошла отровата?
Никой не знаеше отговора.
– Отровата на върха на този чадър се е наричала рицин и е дошла от семената на рицина. Той не е нито рядко срещан, нито особено труден за отглеждане или намиране. Всъщност понякога се открива в градините. Както този тук.
Господин Кенеди посочи към червено-зеленото растение в градината на майка ми и всички си поехме дъх колективно – и драматично.
– И така, надявам се, че сме съгласни: градинарството не е скучно – каза той и погледна към Лили. – Понякога растенията са идеалният партньор за престъпление. Знаете ли защо?
Всички пак поклатихме глави.
– Защото те никога няма да те издадат. Разбирате ли?15
Неговите шеги бяха по-лоши дори от тези на баща ни.
– Не забравяйте да си изтриете обувките и да ги събуете, преди да влезете в къщата. Знаете, че майка ви мрази кални следи.