По-късно, когато всички бяхме обратно вътре, господин Кенеди се засуети в кухнята и се опита да ни приготви нещо за ядене. Когато той отговаряше за нас, ядяхме много рибени пръчици, пържени картофки и фасул. Докато той ровеше във фризера на баба, чух как Роуз и Конър си говорят шепнешком за него.
– Баща ми е много разстроен заради твоя – каза Конър.
– Всички сме разстроени. Лекарят, с когото Нанси говори днес, каза, че било сериозно. Очевидно колата на татко не подлежи на ремонт, а той има късмет, че е жив.
– Баща ми не е разстроен, задето твоят баща е в болницата. Разстроен е, защото Нанси се втурна нататък. Те са разведени. На практика невъзвращенци един за друг от години. Нали сега тя уж е с моя баща.
– Мисля, че не е толкова просто – каза Роуз. – Когато обичаш някого, не можеш просто да изключиш любовта – няма такъв бутон. Дори да мразиш някого, когото някога си обичал, все пак остава малко любов. Любовта е като почвата, от която омразата има нужда, за да оцелее. Мисля, че в една връзка едното рядко се случва без другото.
Седемнадесетгодишната Роуз беше абсурдно зряла, но мисля, че може би просто е родена зряла. Те двамата с Конър също имаха връзка. Тя сякаш искаше той да знае, че винаги ще го обича, дори един ден да го намрази. Също като нашите родители. Двете с Лили проследихме с поглед как Роуз взема ръката на Конър в своята. Усетих, че и Лили се чувства неловко от гледката.
Когато Нанси се върна след два дни, баща ни беше с нея. Имаше нужда от покой и искаше да си почива в „Морско стъкло“. Можеше да отиде в лондонския си дом – апартамент в „Нотинг Хил“. Майка ми също можеше да отиде в своя, но предпочете да се грижи за него, а той предпочете да ѝ позволи. Ние със сестрите ми бяхме във възторг, че ще е с нас толкова дълго време, дори и с превързана глава и счупена ръка. Роуз и Лили дори загърбиха враждата си.
Една вечер решиха да сготвят заедно – вечеря за цялото семейство – и избраха да изпълнят една от рецептите на баба за спагети болонезе. По неизвестни за мен причини изобщо не ми позволиха да им помогна, но ги гледах от вратата. Когато Лили за десети път ми изкрещя да се махам, отидох в градината. Роуз свърши почти всичко: наряза лука, морковите, чесъна и лютия червен пипер, добави всички билки към месото, доматите и бульона. Настърга сирене и – понеже това беше една от рецептите на баба, – взе купичка с разноцветни сладкарски топчета, готови за посипване най-отгоре. Лили само отвори пакет спагети и ги заля с гореща вода в една тенджера.
Всички седнахме на индивидуално боядисаните си столове на масата, но аз не опитах от вечерята. Вместо това зачаках. Минаха няколко минути и чиниите вече бяха полупразни, когато майка ми изпищя. Всички впериха поглед във вилицата ѝ – изумен като нейния, защото спагетите се движеха. Все пак бях помогнала за вечерята – бях добавила червеи към спагетите. Лили обвини Роуз, а Роуз обвини Лили. Мисля, че само баба се досети, че съм била аз.
С изключение на обичайните сестрински кавги, бяхме по-щастливи от когато и да било. Но не всеки се радваше да види семейство Даркър отново заедно. Това беше началото на края за Нанси и господин Кенеди. Новите ни жилищни условия го разяриха и той не го прикри добре. През цялото време, докато баща ми беше в „Морско стъкло“, господин Кенеди не стъпи там. Дните се превърнаха в седмици, а седмиците се проточиха в месеци. Градината на Нанси остана занемарена, цветята повехнаха, спаружиха се и увехнаха. Но тя почти не обърна внимание.
Докато баща ми се възстановяваше, отново бяхме като истинско семейство. Прекарвахме времето си заедно в игри на дъска („Улики“ беше всеобщ фаворит), разхождахме се по брега и гледахме стари филми. Неспособен да свири на любимото си пиано, татко нареждаше пъзел след пъзел с една ръка. А баба постоянно готвеше „специалната си пилешка супа“ – ястието, което правеше, когато някой се разболееше. Тайната съставка беше смачкан банан. Винаги я поднасяше с домашно изпечен хрупкав хляб, намазан с нутела.
Известно време наистина бяхме щастливо семейство и си помислих, че може завинаги да останем такова. Коледата през хиляда деветстотин осемдесет и седма премина изцяло в семейна обстановка и всеки изпита малко повече благодарност от обикновено за всичко, което имахме. Но това чувство не продължи дълго… В нашата къща благодарността обикновено свършва по-бързо и от млякото.
15 Непреводима игра на думи: на английски grass е и „трева“, и „издавам на полицията“. – Бел. прев.