Тридесет и три
31 октомври, 03:30 ч. – по-малко от три часа
до отлива
– Трябва да занесем Нанси вътре – казва Конър. – Не можем да я оставим тук, в дъжда.
Осъзнавам, че пак съм се пренесла назад във времето. Точно сега животът ми прилича на филм. Може би тогава, когато настоящето е прекалено болезнено, е съвсем естествено да потънеш в спомени за по-добри времена. Това ми напомня за нещо, което казваше баба: „Ако прекараш настоящето си, съсредоточен върху миналото си, никога няма да промениш бъдещето си.“.
– Защо му е на някого да ни причинява това? – пита отново Лили и Роуз е единствената, която отговаря.
– Трябва да запазим самоконтрол само още няколко часа, до отлива. Нищо няма да се случи нито на теб, нито на Трикси. Чуваш ли ме?
Лили изглежда по-отнесена от обичайното.
– Лили, чуваш ли ме?
Сестра ни все така не отговаря.
– Направи ми услуга и влез вътре. Искам да намериш комплекта си за диабет и да си провериш захарта. Всички трябва да сме достатъчно здрави, за да тръгнем, когато дойде отливът.
– Добре – казва Лили. Прилича на човек, на когото са му дръпнали щепсела и я кара на все по-отслабваща батерия. – Може ли да изчакате няколко минути, преди да донесете Нанси вътре? Не искам Трикси да я види така – тази нощ вече видя много повече, отколкото трябваше. Ще я заведа в дневната и ще я задържа там, докато вие правите необходимото.
Роуз кимва и Лили тръгва към вратата, където чака Трикси. Роуз свежда поглед към букетчето, завързано за ръката на Нанси.
– Понякога си мисля, че майка ни кръсти всичките на цветя, защото ѝ се е искало да бяхме цветя. Те са много по-лесни за откъсване, аранжиране и подкъсяване до желания размер, отколкото дъщерите.
Виждам, че не съм единствената, на която тези думи прозвучават странно предвид обстоятелствата. И Конър изглежда стъписан.
– Трябва да я занесем вътре – повтаря той.
– Сигурен ли си? – пита Роуз и Конър изглежда леко стъписан. – Не трябва ли да се помъчим да запазим мястото такова, каквото е, за полицията? Един криминален репортер не би ли казал точно това? Ти сигурно изпитваш някаква нездрава тръпка от всичко това. Обзалагам се, че нямаш търпение да се обадиш във вестника. Може би това ще подпомогне кариерата ти?
– Знам, че си разстроена, но аз не съм виновен за нищо – казва той.
– Така ли? – пита тя и се взира продължително в него, а после въздъхва. – Добре, да я преместим. Тя е мъртва. Каквото и да направим, нещата не могат да станат по-лоши. Къде предлагаш да я преместим?
– Да я сложим при другите? – предлага Конър.
Роуз не отговаря веднага. Мрачното предчувствие е майка на грешките и се опитва да ни предупреди, преди да сме ги допуснали, но хората невинаги се вслушват в майките си.
– Звучи логично, предполагам – казва накрая Роуз, макар че май не го вярва. Сега плаче тихо. – Можем да ги сложим всички заедно… но някъде, където няма да ги виждаме, докато дойде полицията. Аз ще хвана този край, ти вземи другия – обръща се тя към Конър и всички навеждаме глава, за да се предпазим от дъжда, докато вървим обратно към къщата. Струва ми се, че тежестта на майка ми забавя Конър и Роуз повече, отколкото би трябвало, и те изостават. Чувам, че пак си шепнат нещо, но воят на вятъра и вълните в далечината открадва думите им от ушите ми.
Когато влизаме в кухнята, има нещо различно и минават няколко секунди, докато разбера какво. Сега калните отпечатъци са избърсани. Нетипично за Лили – тя е най-разхвърляният човек, когото съм срещала, и не съм убедена, че ако ѝ дам моп, ще знае от кой край да го хване. Може би просто се опитва да предпази Трикси от всичко, което се случи тази вечер, по всички възможни начини. Чувам, че двете си говорят тихо в дневната.
Роуз се появява на кухненския праг зад мен. Държи майка ми за краката, а Конър я е хванал под мишниците. И двамата са подгизнали до кости и ми се струва, че не правя достатъчно, за да им помогна. Отстъпвам назад, докато те с усилие минават покрай мен и продължават към килера под стълбите. Всички се опитваме да не поглеждаме към телата на баба и татко, докато Роуз и Конър внимателно полагат Нанси до тях. Ръката на Конър случайно докосва пръстите на Роуз и тя се отдръпва, сякаш я е изгорил.
– Роуз, аз… аз просто искам да кажа, че много съжалявам.
– За какво?
– За всичко – отговаря Конър и тя го поглежда и се намръщва. – Имам предвид просто, че знам какво е да загубиш родител и че е съвсем естествено да си… разстроена.
– Това не е същото като онова, което се случи в твоето семейство – отговаря тя и Конър придобива изражение, сякаш го е зашлевила през лицето.