Така и не разбрахме със сигурност дали бащата на Конър не започна да пие отново, защото си помисли, че родителите ми пак се обръщат един към друг. Дървото, което падна върху колата на баща ми по време на голямата буря от хиляда деветстотин осемдесет и седма, причини повече щети, отколкото си помислихме отначало. Татко се възстановяваше няколко месеца в „Морско стъкло“, което означава, че господин Кенеди стоя настрана. Нанси говореше с него по телефона, но когато отново го видяхме, изглеждаше съвсем различен от мъжа, когото мислехме, че познаваме. Един ден се появи в „Морско стъкло“ без покана и поиска да види Конър. Всички чухме какво каза.
– Те не са твоето семейство. Аз съм твоето семейство и не искам повече да идваш тук.
Бях прекалено малка, за да разбера, че е пиян. По-късно разбрахме, че е загубил работата си в Националния тръст. Не след дълго Конър отново започна редовно да бяга от къщи и да идва в „Морско стъкло“ в странни часове. Но тогава беше почти на осемнадесет и можеше да се защити по-добре. Нанси прекрати връзката си с господин Кенеди и мисля, че случилото се после разби малкото, което беше останало от сърцето ѝ. След няколко месеца Конър завинаги напусна дома си и никой от нас повече не видя баща му.
– Това твоите ботуши ли са? – пита Роуз, загледана към входната врата.
Аз и Конър проследяваме погледа ѝ и виждаме в коридора чифт големи, кални мъжки ботуши. Сигурна съм, че преди ги нямаше там.
Той поклаща глава.
– Не.
Всички правим крачка нататък и виждаме, че ботушите са пълни с кал, а калта се движи. Ботушите са пълни с червеи.
Тридесет и четири
31 октомври, 03:45 ч. – по-малко от три часа до отлива
– Очевидно някой ги е оставил тук нарочно – казва Конър. – Тези ботуши не са мои.
– Защо му е на някого да пълни стари ботуши с кал и червеи? Освен това някой е избърсал пода в кухнята – казва Роуз.
Конър се намръщва.
– Какво?
– Имаше кални отпечатъци в кухнята, преди всички да излезем навън и да намерим Нанси в градината. Сега подът е чист – обяснява Роуз.
– Мислех, че може Лили да го е почистила? – обаждам се аз.
– Лили спокойно може да се е върнала вътре, да е изпратила Трикси в дневната да гледа телевизия и после да е почистила, докато ние сме били още навън – съгласява се Роуз.
– Но… защо би го направила? – пита Конър. – Помниш ли Лили някога преди да е чистила или подреждала нещо?
Роуз поклаща глава. Конър прави крачка към нея и снижава глас.
– Може би си права. Може би тук наистина има друг човек. Но ако няма?
– Не е възможно да мислиш, че зад това стои Лили, нали? – прошепва Роуз.
– Вече не знам какво да мисля – отговаря той. – До пълния час остават само още петнадесет минути. Според мен трябва да държим Лили под око. Мисля, че цялата нощ се държи странно.
– Според мен грешиш, но добре. Първо обаче трябва да се изсуша.
Конър се заглежда в мокрите ѝ дрехи, а после и в своите.
– Сигурна ли си, че няма да ти се случи нищо, ако си сама?
Тя го поглежда и вдига вежда.
– Добре. Да се срещнем тук след пет минути?
Всички се разделяме и изпитвам чувството, че нещо не е наред, когато Роуз изчезва в малката библиотека на баба, където спа снощи. Аз не бих искала да съм сама точно сега. Но пък тя има пистолет и открай време чудесно умее да се защитава.
Двамата с Конър тръгваме към стълбите и дървеният часовник до вратата за отбелязване на влизането и излизането привлича погледа ми, докато вървим. Картичките в отделенията до него ми напомнят на старомодна библиотечна картотека. Те не са само за гостуващи роднини и приятели – на тях има написани и други имена. Баба караше всички да вписват часовете на пристигането и потеглянето си… една от многото ѝ странности. Както и още едно от нещата, които дразнеха бащата на Конър, наред с всички други неща, които го разстройваха толкова. Забелязвам картичка с още едно познато име. Стърчи навън под ъгъл. Ако се съди по часа и датата, отбелязани върху нея, агентът на баба е идвал в „Морско стъкло“ вчера. Само няколко часа преди да пристигна. Не е отбелязано кога си е тръгнал, но може би просто е забравил да въведе данните.
На горния етаж Конър грабва сухи дрехи от чантата си и изчезва по коридора, сигурно за да се преоблече в банята. Все още ми се струва нереално да го виждам в спалнята си и изпитвам облекчение, че разполагам с няколко минути само за себе си. Безуспешно се опитвам да събера мислите си, но ме е страх какво може да се случи после. Не казвам нищо, когато Конър се връща и започва да си събира нещата, сякаш се приготвя да си тръгва. Но забравя лаптопа си отворен и аз виждам, че все още е върху бюрото в ъгъла на стаята. Думата „Ууу“, която написах снощи, сега ми се струва проява на лош вкус, нищо че е Хелоуин.