Когато бяхме долу, видях, че Конър наистина се тревожи за Роуз, дори след толкова години, и не знам какво да мисля. Не пита дали аз съм добре, но се опитвам да не му се сърдя. Понякога другите могат да видят, че двама души са влюбени, много преди самите тях. Нещата между Роуз и Конър стояха точно така години наред, когато бяхме деца. Но след онази първа целувка в килера под стълбите те станаха неразделни. Последва връзка от разстояние, която продължи дори когато Конър се оказа прикован тук, в Корнуол, а Роуз замина надалеч на училище. Постоянно си пишеха и си звъняха по телефона. Признавам, че ревнувах. Питам се дали всички ние не сме просто ехо на онези, които щяхме да бъдем, ако животът се беше развил по-различно. Странични продукти на гънка във времето.
Понякога си мисля, че Роуз и Конър се влюбиха един в друг още първия път, когато се срещнаха на плажа, когато бяха деветгодишни и баба го покани да дойде в „Морско стъкло“ на лимонада. В онзи ден нещо се случи – не от нещата, които можеш да видиш или обясниш, но беше истинско. Усещаше се. Често се питам дали сме родени с любов в сърцата си – любов, която животът просто бавно изтрива, разяжда я малко по малко, докато накрая заличава всяка съпричастност, всяка топлина. Научаваме се да обичаме, независимо дали в живота ни има някого, който може да ни научи как. Любовта е инстинктивна като дишането, но не е нужно да я издишаме. Също като с дишането, можем да я затаим, ако решим. Но не завинаги. Защото тогава започва да боли. Не само аз ревнувах заради връзката им. Когато Конър навърши осемнадесет, Роуз му отдаде девствеността си като подарък за рождения ден, увит в черно дантелено бельо. Лили, която и бездруго се чувстваше малко изоставена, побесня. Конър беше единственото момче в залива Черен пясък, с когото тя наистина искаше да се повесели, и единственото, с което не ѝ се беше удало. При това не беше единствената, тайно влюбена в гаджето на сестра си. Най-голямото дете неизбежно печели повечето мълчаливи надпревари в живота. Роуз беше първата, която се влюби, но също така и първата, която преживя тъгата и скръбта от раздялата.
Когато Конър казва нещо в настоящето, то е толкова неочаквано, че подскачам.
– Дейзи, не мога дори да си представя колко ужасно би се чувствал човек да види това, което се случва на семейството му тази вечер.
„Той ми говори.“
След всички тези години, през които се държа така, сякаш не съществувам, изпитвам неописуемо вълнение. Просто ми се иска да не се беше случвало нещо толкова ужасно, за да ми прости.
– Благодаря – казвам аз.
Конър сяда на леглото ми, съвсем близо до мен, и аз отново се превръщам в малко момиченце, влюбено в момче, което не го забелязва.
– Много дълго обвинявах теб за това, което се случи преди толкова време – казва той. – Но не си виновна ти. Сега го знам. Дълбоко в себе си винаги съм го знаел и съжалявам за всичко, което се случи след това.
По лицето ми се стичат сълзи. От толкова отдавна чакам да изрече тези думи!
– Няма нищо – казвам аз и си помислям дали да не посегна към ръката му. Но на долния етаж се затръшва врата, прекъсва мига и той си отива. Сега на лицето на Конър е изписан страх. Навярно и на моето.
Забързваме обратно по стълбите и виждаме, че калните ботуши са изчезнали. Конър почуква на затворената врата на библиотеката, където Роуз каза, че ще се преоблече, но никой не отговаря. Изпитвам странно усещане, както когато сърцето ти прескочи, но не е само това. Конър понечва да почука пак, но Роуз отваря вратата. Преоблякла се е с бяла тениска – и е очевидно, че не носи сутиен – и други тесни дънки. Не си е облякла якето и е разпуснала дългата си черна коса, която пада под раменете ѝ на влажни, вълнисти къдрици. Никой не казва нищо. Помежду им преминава нещо неизказано и аз отново се чувствам като трето колело.
– Оставихме отворена задната врата и мисля, че вятърът я е затръшнал – казва Роуз, отговаряйки на въпроса, преди да сме го задали. А после часовниците в коридора започват да бият и този път звучат още по-високо отпреди.
– Какво е това? – пита Роуз и поглежда над рамото ми.
Двамата с Конър се обръщаме и виждаме в какво се взира. Вратичката на стенния часовник – най-големия от всичките осемдесет в коридора – е отворена. А циферблатът му е покрит – както ми се струва – с още една видеокасета. Умът ми започва да тиктака бързо и високо като всички тези часовници, с които съм заобиколена. Лили и Трикси може да са сложили лентата там, докато ние тримата сме се преобличали. Или да я е сложила Роуз, докато ние с Конър бяхме горе. Или Конър, когато излезе от спалнята. Или да го е направил някой друг, докато всички ние сме били заети с друго, след което да е излязъл през задната врата. За миг не мога да реша кое е по-лошо: мисълта, че в къщата има непознат, който ни причинява всичко това, или тази, че извършителят може да е някой от семейството.