Неприятните мисли често продължават да се въртят в главата на човек нежелано бързо, също като неприятните хора. Взирам се в Конър и Роуз и виждам, че си мислят едно и също: питат се дали могат да си имат доверие един на друг или на някого другиго тук, в „Морско стъкло“. Едновременно посягат към лентата и ръцете им леко се докосват, както преди. Не си въобразявам химията помежду им и това ме кара да се чувствам малко странно. Знам, че нямам право да изпитвам нищо, а има и много по-важни неща, за които да се тревожа. Но нервите ми са към края си и ми прилошава от страх.
Когато Роуз вдига последната видеокасета, ми става още по-зле. На обложката с букви от скрабъл е написало ново съобщение.
ВИЖ МЕ.
– Няма време за обяснения или спорове – обръща се Роуз към Лили, след като влиза в дневната с бойна стъпка. – Намерихме още една касета… или по-скоро са ни оставили да намерим още една касета. Мисля, че трябва да я изгледаме колкото може по-бързо, преди на някого тук да му се е случило нещо.
Лили не изразява несъгласие. Мисля, че цялата ѝ борбеност се е изцедила, защото не казва нито дума. Двете с Трикси са се сгушили една до друга на дивана, който е най-близо до телевизора, и аз разбирам, че племенницата ми пак е плакала. Кадър от един рожден ден на баба тук, в „Морско стъкло“, заема целия екран и аз веднага си спомням онази нощ отпреди шестнадесет години. Винаги ми се е искало да можех да я забравя.
Тридесет и пет
„Морско стъкло“ – 1988 г.
Беше Хелоуин на хиляда деветстотин осемдесет и осма година. Майка ми бавно се беше отдръпнала от света, след като скъса с господин Кенеди – който изглеждаше твърдо решен пак да се пропие, – и този октомври в „Морско стъкло“ цареше странна меланхолия. Тъгата и скръбта сякаш се процеждаха през пукнатините в стените. Спомням си как в онази вечер влязох в стаята и заварих цялото си семейство тук, седнало на кухненската маса, на индивидуално боядисаните си столове.
Нанси седеше на високия си тънък бял стол. Изглеждаше красива, но сякаш се чувстваше неловко, както винаги. Баща ми, вече напълно възстановил се от инцидента с колата, седеше на другия край на масата, колкото се може по-далеч от Нанси. Това, че тя не искаше да бъде с господин Кенеди, изобщо не променяше тяхната връзка – Нанси не искаше да бъде и с татко. Не и по този начин. Не и тогава. Неговият стол изглеждаше малко по-широк, по-кръгъл и по-тъмен отпреди, сякаш беше остарял заедно с него. Осемнадесетгодишната Роуз седеше на червения си стол до Конър, който вече идваше толкова често, че баба беше боядисала стол и за него – небесносин, с малки бели облачета, защото според нея Конър беше мечтател. Седемнадесетгодишната Лили изглеждаше нацупена и ревнива на своя зелен стол.
Предишния ден беше ходила на прослушване в една театрална школа в Лондон, но не я одобриха. Лили не можеше да понесе отказ, затова се отказа от мечтата си да се качи на сцената само след един отказ. Предполагам, че не са харесали изпълнението ѝ на „Вечен пламък“. Дори на тринадесет, разбирах, че ако наистина искаш нещо, трябва да се бориш за него. Винаги. Но майка ми, която също беше мечтала да стане актриса, не направи нищо, за да насърчи Лили да опита пак. Като че ли не можеше да понесе възможността дъщеря ѝ да успее, когато самата тя се беше провалила. Подобни мисли може да са груби, но според мен са верни. След това Нанси започна да глези Лили още повече отпреди – за разлика от мен и Роуз – и това само влоши нещата. Проблемът родителите ти да казват „да“ на всичко е в това, че това не те подготвя за реалния свят, който често казва „не“. Никога не съм виждала сестра си да работи усърдно за каквото и да било и когото и да било, дори за себе си. Фактът, че старанието и трудът са задължително условие за успеха, я обричаше на провал още отначало.
На кухненската маса имаше още един гост, но без специален стол. Дотогава винаги бях предполагала, че агентът на баба е приблизително на същата възраст като баща ми. Когато бях дете, всички на повече от тридесет години ми се струваха еднакви: стари. Но сега, докато се взирам в екрана и отново виждам агента на баба за първи път от години, забелязвам, че е учудващо млад. Най-много на тридесет и две-три години. Спомням си, че баба беше първата му истинска клиентка и че успехът на „Малката тайна на Дейзи Даркър“ даде тласък на кариерата му, както и на нейната. Тя рискува с него, той рискува с нея и в крайна сметка и двамата бяха възнаградени… докато баба не спря да пише преди няколко години. Онази вечер агентът ѝ седеше до нея на тъмносин стол, покрит с падащи звезди и запазен за специални гости. Моят стол – отрупан с ръчно нарисувани маргаритки – се намираше до неговия.