Никога преди не го бях срещала. Звучеше ми странно, когато чувах баба да казва, че има агент – за мен тя беше просто баба ми, – но бях любопитна как изглежда този мъж, към когото тя очевидно беше привързана. Обикновено празнуваше рождените си дни само със семейството. Казваше, че пръстите на едната ръка ѝ стигат да преброи хората, на които има доверие. Агентът ѝ беше човекът, на когото имаше най-голямо доверие. Той носеше елегантен костюм и се усмихваше благо. Винаги си бях представяла, че носи книги във всичките си джобове, но не видях нито една.
– Много се радвам най-после да се запозная с истинската Дейзи Даркър – каза той, докато сядах на масата. Протегна ми ръка за ръкуване, сякаш бях голяма, и този жест и изисканият му акцент ме накараха да се усмихна. Той изричаше правилно всички думи и това ми вдъхна желание и аз да правя същото. Без да искам, започнах да имитирам начина, по който говореше. Агентът на баба беше като герой от някоя книга или филм и не бях напълно убедена, че е истински, докато не го докоснах.
– Хубаво здраво ръкостискане – каза той.
– Благодаря – отговорих аз, доволна от себе си. Като леко непохватно тринадесетгодишно момиче, приемах всички комплименти, откъдето и да дойдеха. – Какво искате да кажете с това „истинската Дейзи Даркър“?
– Ами, работя с баба ви. Нейната книга „Малката тайна на Дейзи Даркър“ беше първата книга, по която работихме заедно преди няколко години, и се продава като луда по цял свят. Това означава, че има бройки с вашето име на корицата в книжарници в Америка, Испания, Австралия, Полша… и дори в Китай. Много се вълнувам най-накрая да се срещна с музата на баба ви.
Не знаех какво е муза, но не исках този симпатичен човек да ме сметне за глупава, затова кимнах. Сигурно си спомням грешно някои подробности – беше толкова отдавна. В очите на агента блестеше пламъче, докато говореше, и аз се запитах дали този мил човек не е тайно направен от звезди. Все пак столът му беше покрит с тях, а баба беше права за повечето неща.
Всяко семейство е крепост, която малцина външни хора виждат отвътре. Особено нашето. Понякога каним в него различни хора за период от време, но получават само обиколката за туристи – те така и не виждат нищо зад сцените. „Всички части са достъпни“ е мит, когато става дума за отношенията между хората, защото човек никога не може истински да опознае друг човек, след като изобщо не познава себе си. Знаех, че агентът на баба е един от много малкото хора на тази земя, на които тя имаше доверие, винаги съм се питала и съм искала да разбера защо. Но когато я попитах, тя никога не можеше да обясни. Може би самата тя не го разбираше.
– Нали знаете, че историите на баба ми не са истински? – попитах го аз. – Това, което пише, е „художествена литература“.
Агентът се усмихва.
– Да, познавам това понятие.
– Значи наистина трябва да разберете, че аз не съм онази Дейзи Даркър от книгите. Баба просто взе името ми назаем, това е всичко. Ако напише книга за истинската мен, тя ще е много по-интересна.
Той се засмя и аз се раздразних, защото си помислих, че според него не съм такава. Интересна. Но после агентът на баба ми даде нещо прекрасно, което ме накара пак да го харесам. Бръкна в горния джоб на сакото си и извади сребриста химикалка. После извади една визитна картичка и написа на гърба:
С нетърпение очаквам да прочета
за истинската Дейзи Даркър.
Най-много ме впечатли това, че само с едно натискане химикалката можеше да пише с различни цветове: червен, зелен, син и черен. Никога не бях виждала нещо подобно. Той ми подаде картичката и когато видя, че се взирам в химикалката, ми даде и нея.
– Заповядайте. Напишете с нея своята собствена история, ако желаете, а ако го направите, аз ще я прочета.
После баба почука по чашата си с шампанско, за да привлече вниманието ни, и разговорът ми с агента приключи почти веднага след като започна. Прибрах химикалката и картичката в горния джоб на роклята си. Виждам на лентата, че тази рокля е наистина моя, а не втора ръка – рокля от тъмносин дънков плат, доста подобна на тези, които все още обичам да нося днес. Носех и първия си чифт обувки, които никога не бяха докосвали други крака: бели маратонки, на които баба беше нарисувала маргаритки.