– Знам, знам, че е Хелоуин и някои хора искат да отидат на парти – каза баба и погледна към Роуз и Лили. – Но се радвам, че можем да останем заедно още малко. Това, че цялото ми семейство се събра на едно и също място по едно и също време за моя рожден ден, означава много за мен. Вдигам тост за всички вас и специални поздравления на Роуз, задето я приеха в „Кеймбридж“. Много се гордеем с теб.
Бях само на тринадесет, но дори на мен ми позволиха да изпия чаша шампанско. Вкусът ми хареса и аз се опитах да отпивам колкото може по-бавно, за да не свърши бързо.
– Да отворим ли подаръците преди вечеря? – попита баба и на лицата на всички се изписа неловкост.
Тя открай време имаше правило, че не позволява на никого да ѝ купува истински подаръци, а само сладки, защото рожденият ѝ ден беше вечерта на Вси светии. Вече ѝ бях дала малко устройство, което пускаше мини шоколадчета „Кадбъри“ и тя изглеждаше възхитена. Роуз ѝ подари шоколадови жаби. Татко донесе скъпа кутия с бонбони чак от Швейцария, където беше свирил цяло лято с оркестъра си. Лили забрави както винаги, затова Нанси се престори, че нейният подарък „Милк Трей“ е от двете.
– Не изпадайте в паника, шегувам се. Това, че всички сте тук, е достатъчен подарък – каза баба.
Агентът ѝ прочисти гърло.
– Не знаех, че имате правило против големите подаръци и се боя, че ви нося нещо. Надявам се да ми простите.
Той бръкна под масата и сложи отгоре ѝ голям, красиво опакован подарък.
– Боже мой! – възкликна баба и засия като дете. – Какво е?
– Отворете, и ще разберете.
Баба вдигна капака, разкривайки големия, ръчно изработен комплект за скрабъл, с който ние с Трикси играхме по-рано тази вечер. Агентът ѝ дори е поръчал да изработят специално някои от буквите – малки квадратчета на пластове с истинско морско стъкло отдолу и плавеи отгоре, във всяко от които е гравирана буква заедно със звука си – според мен бяха прекрасни.
– Трудно е да измислиш какво да купиш на човек, който обича думите, но вече има всички книги, които иска, в библиотеката си. Вие все повтаряте, че е важно човек да използва думите си, и знам, че обичате играта – каза той. Звучеше повече като баба, отколкото като себе си. Очите му сякаш отново заблещукаха и аз забелязах колко са сини – също като нейните. На лицата им грееше и еднаква усмивка. Приличаха на майка и син, отбелязващи специален миг заедно.
– Това е най-прекрасният подарък, който някога съм получавала – отговори баба и мисля, че всички се позасрамихме от своите подаръци. Агентът ѝ се беше постарал повече от близките ѝ. Преди този момент бях забравила, че той ѝ е подарил красивата дървена дъска за скрабъл. Преди да започна да размишлявам какво ли може да означава това, домашният филм продължава.
– Благодаря, винаги ще я ценя – каза баба. – Всъщност тази година и аз си купих подарък и исках да го споделя с всички вас, преди да започнем да се храним – добави тя с дяволита усмивка, след което излезе от стаята. Забелязах, че пантофките ѝ са в същия тон като новата ѝ рокля – розово-пурпурна и покрита с мънички сърчица. Всички проследихме от кухненската маса как тя влиза в коридора и изчезва в библиотеката си. През цялото това време не спря да ни говори, като от време на време леко повишаваше тон, за да я чуем.
– Както всички знаете – защото съм се оплаквала дълго и напоително, – понякога тук става самотно, когато никой от вас не ми идва на гости и аз оставам сама и само героите ми ми правят компания. Проверих датите за въвеждане на данни на всичките ви картички и знам, че не си въобразявам. Затова моят подарък от мен за мен тази година е много специален. Искам всички да се запознаете с Попинс.
Кутрето на телевизионния екран е абсурдно сладко и толкова мъничко, че не е за вярване в каква огромна стара английска овчарка се е превърнала, че в момента спи пред огъня и козината ѝ е станала толкова дълга, че е сплетена на плитки с панделки, за да не ѝ влиза в очите. И друго не е за вярване – това, че Попинс дойде в „Морско стъкло“ преди толкова много години. Старото куче надживя баба – нещо, което никой никога не би предсказал, дори гледачка на ръка в „Лендс Енд“.
Започнахме да си предаваме миниатюрната Попинс от ръка на ръка и всички се засуетихме около нея. Погледнах към агента на баба, който се усмихна на кутрето, и реших, че щом баба вярва на мъжа със звезди в очите, и аз ще му повярвам.
– Ако напиша история за истинската Дейзи Даркър, вие наистина ли ще я прочетете? – попитах шепнешком.