Той отново се усмихна.
– Да. Обещавам.
– Дейзи, престани да тормозиш човека с твоите глупави истории – казва майка ми и подава Попинс на Роуз – Нанси никога не е изпитвала искрен интерес нито към кучетата, нито към книгите.
– О, нямам нищо против – казва агентът на баба с онази своя блага усмивка. – Най-много обичам да откривам историите, скрити в главите на хората.
На екрана приличаме на щастливо семейство и се радвам, че ни върнаха към този спомен. Както обикновено, менюто за рождения ден/Вси светии, което ни беше приготвила баба, отразяваше слабостта ѝ към сладкото. Тази година за първи път ядохме шоколадово чили с месо, пиле с горещ шоколадов сос, желирани бонбони и сладка царевица, равиоли, пълни с шоколад, рибешки пръчици с лимонов шербет, лазаня с бял шоколад и трайфъл с кока-кола. Всичко беше много по-вкусно, отколкото звучи.
Наблюдавам запленена как седемнадесетгодишната Лили вдига фотоапарата от триножника и прави няколко снимки в едър кадър на кутрето Попинс. А после снима как баба ме прегръща и прошепва нещо в ухото ми. Още си спомням какво ми каза.
– Обичам те три пъти оттук до луната и обратно и още един път за късмет.
Това беше нещо, което казваше само на мен, и споменът за този миг ме преследва.
Екранът потъмнява. Никога преди не съм виждала нищо от случилото се онази вечер, уловено на камера. Досега дори не знаех за съществуването на тази лента, затова се питам дали това не е всичко. Но после на екрана се появява един плаж, огън и аз не искам да виждам нищо повече. Не искам да си спомням какво се случи после и какво направих аз. Тази нощ Е причината всички те да спрат да ми говорят. Това беше най-ужасната нощ в живота ми.
Тридесет и шест
31 октомври, 03:55 ч. – по-малко от три часа
до отлива
– Може би трябва да спрем да гледаме тази касета – казва Роуз с глас, който не прилича на нейния. И тя си спомня какво се случи онази нощ. Конър също.
– Съгласен съм. Няколко души от това семейство умряха тази вечер. Не е моментът за домашни филми – казва той. Но не това е причината за нежеланието му да гледа.
Без да им обръщам внимание, прекосявам стаята, за да разгледам по-отблизо дъската за скрабъл, която агентът на баба ѝ подари онази година. Когато виждам какво има на нея, стаята сякаш леко се завърта.
– Ти ли го направи? – обръщам се към Трикси, която се приближава и застава до мен. Напоследък ние двете сме единствените, които играят скрабъл. Роуз се приближава да види какво гледаме и се намръщва на дъската.
– Ти ли беше? – обръща се тя към племенницата ни. – Много е важно да ни кажеш истината.
Трикси поклаща глава и ни поглежда с разширени очи.
Някой е написал имената ни.
Роуз отново започва да крачи напред-назад.
– Не разбирам каква е връзката с агента на баба или с буквите от скрабъл… някой ги е залепил на обложките на старите ни семейни филми. Но защо той би се забъркал в това? Баба обичаше агента си.
– Защото тя не можа да напише нито една книга след онова, което се случи през хиляда деветстотин осемдесет и осма? – предполага Конър, забил очи в пода. – След това тя така и не издаде нищо повече. Ами ако той е опустошил стаята ѝ снощи, докато е търсел най-новата ѝ творба? Ако един писател не може да пише повече, става лошо и за агента му, нали така? Искам да кажа, тя беше най-важната му клиентка.
– Първата му и за известно време единствена клиентка – казвам аз и си спомням колко много харесвах агента.
Роуз поклаща глава.
– Сигурно пропускаме нещо.
Тя се обръща към Лили, сякаш се надява да получи отговор от нея. Но Лили продължава да седи с гръб към нас, вперила поглед в екрана, сякаш хипнотизирана от това, което вижда. Засега там има само голям огън на плажа през нощта. Огънят в стаята отново изпращява и изсъсква и аз виждам нещо, което прилича на крак на стол, да гори върху пъновете. Боядисано е в синьо, с бели облачета. Обръщам се към Конър и виждам как по лицето му преминава бърза усмивка – за не повече от секунда, преди той да се намръщи и да я заличи, сякаш изобщо не се е усмихвал. Но това не значи нищо. Понякога лицата ни не знаят какво да правят със себе си, когато сме уплашени.