Когато отново поглеждам към телевизора, знам, че голяма част от това, което се случи след тържеството за рождения ден на баба и преди огъня на плажа, липсва – моменти, които определено не бяха запечатани на лентата, защото тогава Лили не снимаше. За жалост умът ми си спомня онази нощ достатъчно добре, за да запълни празнотите.
Тридесет и седем
„Морско стъкло“ – 1988 г.
– Защо те могат да отидат на хелоуинско парти, а аз трябва да остана тук? Все не може да не ходя никъде! Ти никога не ми позволяваш да правя нищо! – обръщам се към майка си с надеждата, че огромното количество изконсумиран алкохол може да я е накарало да промени мнението си. Изглежда, да спасиш някого от алкохолизма означава ти самият да станеш алкохолик, макар и от функциониращите, които хората не осъждат толкова бързо.
– Защото си само на тринадесет – казва Нанси и си налива още една чаша вино.
– Какво от това? Когато Роуз и Лили бяха на моята възраст, ти ги пускаше на партита.
– Много добре знаеш, че сестрите ти не са толкова…
– Какво? Нещастни? Самотни? Отегчени?
Нанси цъкна с език и аз се ядосах ужасно. Толкова я биваше в този лош навик! До ден днешен не мога да търпя, когато някой цъка с език. Понякога майка ми го правеше единствено заради себе си, когато мислеше, че е сама и никой не може да я чуе. Цък-цък-цък. Това беше нейният отговор на всичко, което я дразнеше, включително аз. Нанси ме изведе от стаята, сякаш бях нещо срамно, което агентът на баба не биваше да вижда.
– Сестрите ти не са деликатни като теб – каза тя със задоволство, от което на мен ми се прииска да цъкна с език.
– Аз не съм…
– Дейзи, прекарах целия си живот да те закрилям от света и да се грижа за теб…
Това ми прозвуча като шега. По това време майка ми беше жена, която едва успяваше да се грижи за себе си. След като скъса с бащата на Конър, сякаш се смали и леко се затвори в себе си. Лондон беше прекалено шумен за нея, а малката ни градска къща я караше да изпитва клаустрофобия – нямахме никакво пространство навън. Затова прекарвахме в „Морско стъкло“ повече време от когато и да било. Нанси седеше часове наред сама в градината с безценните си цветя, защото само те ѝ бяха останали от бащата на Конър, а единствените ѝ приятели идваха в бутилки. Времето ѝ за мен беше по-малко от всякога и тя ненавиждаше съжалението и вината, които сякаш предизвиквах у нея.
– Никога няма да допусна да ти се случи нещо – каза тя и стисна раменете ми малко прекалено силно. Понякога ми се струваше, че иска да остана болна и уязвима завинаги.
Цял живот, прекаран под „закрилата“ на майка ми означаваше, че нямам свой живот, нямам и приятели – не и истински. Не ходех на училище, не бях скаутка, не ходех на уроци по плуване като сестрите си. Не общувах с други деца на своята възраст. Дори сега ми е трудно да се сприятелявам с хората и понякога си мисля, че е защото така и не ме научиха как се прави. Нито Нанси, нито баба ми знаеха как да ме научат, защото и те нямаха приятели. Моите приятели като дете бяха Агата Кристи и Стивън Кинг.
Когато погледна назад, мисля, че домашното обучение ме лиши от много повече неща, отколкото някой осъзнаваше. Разбирам защо майка ми не виждаше смисъл да уча алгебра – за това бяхме единодушни, – но имаше много други неща, които не можех да науча от четене на книги. Пропуснах не само уроците, които повечето деца усвояват в класната стая. Имаше житейски уроци, които така и не научих.
Спрях да настоявам да ме пусне. Нямаше смисъл да споря с нея. Не можеш да спечелиш спор с човек, който отказва да спори. Обърнах гръб на всички и се качих в стаята си, разярена, задето се отнасят с мен като с дете, когато вече не се чувствах като такова. Нанси дори не ми позволяваше да прочета писмата от болницата, макар че се отнасяха за мен. Помислих си за последния лекар, който ме беше прегледал, и колко щастлив и бодър изглеждаше в сравнение с всички останали.
– Сега отивай и се наслаждавай на живота – каза той с широка усмивка, сякаш ми нямаше абсолютно нищо.
Аз исках само да живея истински и не можех да разбера защо Нанси все още настоява да ме държи затворена вкъщи и да се отнася с мен като с порцеланова кукла.
Около час след вечерята за рождения ден на баба отливът стана почти достатъчно нисък, за да могат Роуз, Лили и Конър да тръгнат. Бяха се облекли красиво за хелоуинското парти, което се провеждаше всяка година на брега, а аз както винаги щях да пропусна цялата веселба. Когато тримата ходеха на местни партита, обикновено координираха костюмите си поне донякъде. Тази вечер бяха Лъвът, Вещицата и Тиквата. Роуз беше лъв, Лили – вещица, роля, която беше отработила до съвършенство, а Конър беше облечен с някакво подобие на оранжев чувал.