Седнах на най-горното стъпало и се загледах как си обличат палтата и се сбогуват. После чух затръшването на входната врата и се заслушах как възрастните се връщат в кухнята при питиетата си. Бях толкова разярена от несправедливостта, че се спънах в стария ракитен кош на стълбищната площадка – онзи, който използвахме като малки, когато се преобличахме за разни игри. Отворих го, извадих домашно изработени костюми на ловец на митове и Гизмо и няколко шапки и перуки на вещици, но осъзнах, че никое от тях няма да стигне, за да промени външността ми и да скрие лицето ми. После обаче намерих стария чаршаф от ролята си на призрак преди няколко години. Преметнах го над главата си, наместих двете дупки пред очите си и се погледнах в огледалото. След това сложих чаршафа в раницата си и измислих план.
Сложих няколко плюшени играчки, за да оформя фигура, която да прилича на човек под завивките си, промъкнах се на пръсти долу и излязох през входната врата. Хукнах с всички сили по пътеката. Луната осветяваше пътя ми и аз постоянно поглеждах през рамо, за да видя дали някой не е забелязал бягството ми. После изкачих пътеката в скалата. Сега сестрите ми и Конър бяха само няколко метра пред мен. Щяха да минат по дългия път – най-сигурния по тъмно, – но аз знаех един по-пряк, стигнах до колата на Конър преди тях. Едва успях да се скрия в багажника, преди да са дошли. В онези години никой не си правеше труда да заключва колата си, преди да я остави зад пясъчните дюни. Днес ни учат постоянно да подозираме другите, че искат да ни навредят.
Конър беше взел назаем от баща си малкото синьо волво без знанието и съгласието на господин Кенеди. По-лесно е да получиш опрощение, отколкото разрешение, но Конър вече не молеше баща си нито за едното, нито за другото. Колата вече беше толкова очукана, че не подлежеше на ремонт. Бащата на Конър неведнъж се беше връщал пиян от кръчмата и често беше забивал автомобила в стена или дърво по пътя, но със скорост, при която, за щастие, страдаха само гордостта му и колата.
Конър беше взел книжка съвсем наскоро – само преди няколко дни – и искаше да впечатли Роуз, преди да е заминала за университета. Той отвори вратата до шофьора за гаджето си и остави Лили да се настани сама на задната седалка. Тя пръсна своя парфюм „Отрова“ в купето и цялата кола започна да вони – Лили и бездруго се беше парфюмирала достатъчно, за да уплаши скункс. Усетих, че ще кихна. Покрих носа и устата си с ръце и останах колкото се може по-тиха в скривалището си.
– Готина кола – каза грубо Лили и Конър затръшна вратата толкова силно, та се учудих, че не я изтръгна от пантите.
Той включи двигателя, а аз се запитах дали в багажника има достатъчно въздух, за да оцелея до края на пътуването. Двигателят се задави и изсъска няколко пъти, преди да запали, и аз започнах да се паникьосвам. Сърцето ми заби лудо, усетих, че ще кихна и наистина кихнах, но за щастие в същия момент Конър включи стереоуредбата. Вкара вътре една касета и шумът на радиото се замени с песента „Не се тревожи, щастлива бъди“. Сестрите ми знаеха всички думи и започнаха да припяват, докато Конър излизаше иззад пясъчните дюни и потегляше по криволичещия път по скалите.
Тресеше ужасно и ми прилоша, но ни деляха само пет минути от другия край на залива Черен пясък, където беше хелоуинското парти. Бях тринадесетгодишна, но единствените партита, на които бях присъствала, бяха в „Морско стъкло“ и ги организираше баба. Въодушевлението ми надви страха. Беше опияняващо. Когато най-накрая спряхме, изчаках всички да слязат и се опитах да отворя багажника. Той обаче не помръдна. Конър беше заключил колата. Представих си как тримата се отдалечават, а моят кислород свършва и нивото на паниката ми скочи от нула на сто още преди да мога пак да си поема въздух. Изкрещях.
Конър отвори багажника. Не изглеждаше никак доволен. Беше зает да надува хелоуинския си костюм и аз очевидно го бях прекъснала по средата.
– Да не си си загубила мъничкия ум? – попита Лили и духна в лицето ми балонче дъвка.
– Какво си мислила, че правиш, Дейзи? – Роуз звучеше досущ като майка ни. – Ако ти се беше случило нещо…
– Стига, не може да не ѝ го признаете! Тя искаше да дойде на партито и наистина дойде – обади се Конър с блага усмивка. Отново прикрепи някаква дюза към костюма си и започна да натиска една крачна помпа.