– Тя ще развали темата за тази година! – простена Лили. – Лъвът, Вещицата, Тиквата и Дейзи не е същото!
Конър не ѝ обърна внимание. С всяко ентусиазирано натискане на крака му виждах, че носи надуваем костюм на тиква.
– Това е парти за големи! – изхленчи Лили.
– Значи трябва да си тръгваш – казах аз.
– Внимавай, дребосъчке! – тросна се Лили. В нейната уста прякорът на баща ми за мен винаги се превръщаше от галено име в обида.
– Лили е права – каза Роуз. – Някои от останалите може да не са във възторг, че едно тринадесетгодишно момиче е дошло на плажа и гледа какво правят.
– Донесох това – заявих аз и извадих чаршафа – костюма на призрак – от чантата си.
Позволиха ми да остана, защото никой от тях не искаше да си тръгне, но само ако обещая да остана скрита под импровизирания си костюм цяла вечер. Нямах нищо против. Просто бях във възторг, че излизам, че съм с други хора, че ще видя човешко общуване с очите си, вместо да чета за него в книга или да го гледам по телевизията. Това беше голяма крачка за момиче, което не ходеше никъде без майка си. Струваше ми се, че надничам не през две дупки в чаршаф, а през тунел, от който виждам живота. Чувствах се сигурна под дегизировката си и това ми харесваше – означаваше, че ще мога да видя всичко, без да ме забележат. Малко като Господаря на гледката, който ми подари баща ми веднъж за Коледа. И исках да се възползвам максимално от тази възможност, защото знаех, че нещата, хората и партитата, които винаги досега бяха недостъпни за мен, сега са съвсем близо, но само за една нощ.
Всичко, което последва, се оказа наистина образователно.
След толкова години, през които ми се струваше, че пропускам живота, сега ми се искаше да си бях вкъщи. На плажа беше студено нощем и мисълта да се сгуша в креслото пред камината с хубав роман и чаша горещ шоколад изведнъж ми се стори значително по-привлекателна. На „партито“ присъстваха около петнадесет момчета и момичета. Бях виждала някои от тях, но не ги познавах. Всички седяха около малък огън на плажа и пиеха евтин сайдер и топло бяло вино.
Конър – нашият шофьор – пиеше кока-кола. Знаех, че не бива да пия алкохол, не и след като майка ми всеки ден ме караше да пия цял куп лекарства, за да може сърцето ми да продължи да бие, но от време на време, когато никой не гледаше, отпивах от виното на Роуз. Не ми хареса – изобщо не приличаше на шампанското за рождения ден на баба, което бях опитала по-рано вечерта, – но исках да знам какво е да си като другите. Какво е да си нормален. След като седях цял час на плажа с чаршаф на главата, бях замръзнала, уморена и ми беше малко лошо. Заключих, че да си нормален не е толкова хубаво, колкото го изкарват. Лили пи повече от всички останали заедно и точно тя предложи играта „Завърти бутилката“.
– Трябва да целунеш този, към когото посочи бутилката, когато спре да се върти. Аз ще започна – каза Лили с дяволита усмивка на хубавото си лице.
И другите се усмихнаха; всички освен Роуз сякаш се забавляваха чудесно. Всички проследихме с поглед как бутилката се върти, като зоотроп16 от пияни младежки лица, озарени от трепкащата светлина на огъня. Бутилката сякаш се въртя цяла вечност, но после спря и гърлото ѝ посочи към момчето до Конър. Без да се поколебае, Лили извади дъвката си, наведе се и го целуна. Езиците им се преплетоха и гледката ми се стори неприятна. Лили пъхна дъвката обратно в устата си и се усмихна на всички.
По онова време сексът беше мистерия за мен. Бях чела за него, бях мислила за него, но мисълта да го направя ми се стори и ненужна, и нехигиенична. От гледката как Лили целува непознато момче само започна да ми се гади още повече.
– Сега е ред на Конър – обяви Лили.
– Не ми се играе…
– Бъди мъж! Може да го опишеш в местния вестник – настоя тя, когато той се опита да откаже.
Конър – по това време вече леко спихнала оранжева тиква – се приведе напред и неохотно се включи в играта. През цялото време, докато се въртеше бутилката, не откъсваше поглед от Роуз, но бутилката се спря пред Лили.
Никога не съм я виждала по-доволна.
Понякога, когато мислим, че знаем какво искаме, но не можем да го получим, търсим нещо или някого, които да запълнят празнотата. Лили открай време ревнуваше, задето Конър и Роуз бяха заедно. Не защото наистина искаше да бъде с Конър, а защото винаги искаше да има това, което имаше Роуз. Лили не можеше да понесе мисълта да не я включат в нещо. Тя заобиколи огъня и целуна Конър, преди да може да възрази – или да избяга – и аз забелязах, че Роуз не спира да надига бутилката си с вино, докато вече изглеждаше полупразна.