– Отпусни се – прошепна момчето, целуна ме по врата и аз забелязах блестящата опаковка на шоколада на пясъка зад нас. Изобщо не е била в ръцете му. Сега тези лъжливи пръсти се плъзгаха нагоре, под тениската ми, изхлузиха я през главата ми. Носех спортен сутиен втора ръка и усетих само срам. Дъхът ми секна от студения въздух и от устата ми излязоха малки облачета. Това ми напомни на облачните същества, които се опитвах да видя в небето като малко момиченце, и си представих, че виждам лъв, вещица и тиква, докато момчето посягаше зад гърба ми и неуспешно се опитваше да разкопчае сутиена ми.
Покрай нас със смях мина тичешком човек, облечен като дявол, и аз се уплаших, макар да знаех, че това е само костюм. Баба ни учеше, че дяволът не е измислен мъж с червено наметало и рога, а гласът в ума ни, който ни подканва да правим неща, които не бива да правим, очите, които се преструват, че не виждат, и ушите, които се преструват, че не чуват. Той е ти, той е аз, той е всички нас. В онази нощ пълната луна флиртуваше – измъчваше небето, като се разкриваше за секунди и само от време на време излизаше докрай от облаците. Сега и те започнаха да приличат на дяволи. Момчето отново ме целуна. Все още се мъчеше да разкопчае сутиена ми.
– Чакай, спри! – казах аз. Изведнъж ми се повдигна.
– Толкова си красива! Просто искам да го видя – настоя момчето, вперила поглед в гърдите ми.
– Какво да видиш? – попитах аз.
– Белега ти. Няма да умреш, ако го направим, нали? Може ли да го докосна?
В този момент разбрах, че ако това означава да съм нормална, предпочитам да съм си аз.
Отблъснах го, покрих се и побягнах.
– Откачалка! – извика момчето след мен и се засмя.
Заплаках, защото беше вярно: аз наистина бях откачалка. Откачалка с дефектно сърце, която никога нямаше да обича или да бъде обичана. Откачалка, която получи първата целувка в живота си от едно ужасно, отвратително момче. Откачалка, която искаше да изчезне. Но преди всичко исках да си отида вкъщи.
Не виждах нито Роуз, нито Конър на плажа, но ми се стори, че чувам как Лили се смее с едно от момчетата зад скалите. Тя открай време копнееше за внимание, особено от мъжете. Малките момиченца, загубили баща си, го търсят цял живот във всеки мъж, когото срещнат. В сегашното си състояние – уморена и леко пияна – си помислих, че Лили ще се погрижи за мен. Скалите бяха покрити с ракообразни и водорасли, но аз продължих да се катеря, докато накрая се изкачих достатъчно, за да ги видя, без те да ме виждат.
Оказах се права. Лили наистина говореше с момче. С Конър.
– Роуз ми е ядосана – каза той и отпи голяма глътка от бутилка, която май беше пълна с уиски – като онези, които предпочиташе баща му.
– Ще ѝ мине, господин Тиква – отговори Лили, взе бутилката от ръката му и отпи голяма глътка. Лицето ѝ се разкриви, сякаш вкусът не ѝ хареса, но после отпи още една голяма глътка. – Освен това Роуз отива в университета, ти работиш в местния вестник… връзката ви не можеше да продължи вечно. И бездруго скоро ще скъсате, когато Роуз се запознае с някой умник в „Кеймбридж“. Мен ако питаш, късай още сега.
– Как може да говориш така? Аз обичам Роуз. – Гласът на Конър прозвуча така, сякаш щеше да заплаче. – И тя ме обича.
Отрицанието често е първоначална крачка към разбитото сърце, което те чака в бъдеще.
– Тогава защо дълбоко в себе си вече знаеш, че ще те зареже? – попита Лили. Още беше по бельо, но се беше увила с хавлия. – Знам, че истината боли, и съжалявам, че точно аз трябва да ти го кажа, но и двамата знаем, че изобщо не си от категорията на Роуз. Разбирам как се чувстваш. Роуз ще напусне и мен – продължи Лили и направи крачка към Конър. – Може би ще успеем да си помогнем взаимно да се почувстваме по-добре?
– Как? – попита той и отпи още една глътка уиски.
Загледах се в краката на Лили, която направи още една крачка към него. Ноктите ѝ бяха лакирани в червено и знаех, че лакът сигурно е на майка ни. Аз откраднах всички лакове на Лили преди една седмица, когато тя отказа да ми даде назаем дори един от тях. Бяха общо десет и аз лакирах всеки нокът на краката си в различен цвят и после зарових мъничките стъклени бутилки в пясъка край „Морско стъкло“. Представих си как крабовете, които живееха в залива Черен пясък, ги намират и се редуват да си лакират щипките един на друг.