Лили пусна хавлията си на земята и направи още една крачка към Конър. Сега устните им почти се докосваха. Бялото ѝ бельо сякаш блестеше на лунната светлина на фона на черния пясък.
– Роуз може да е умницата в семейството, но има много неща, които аз мога да правя, а тя не – каза Лили, без да откъсва поглед от Конър. – Мога да ти покажа, ако искаш? Или просто да се целунем, за да ни мине? – добави тя и се притисна към него. – Само тази вечер и никога повече? Това може да е нашата малка тайна?
Но двамата не само се целунаха.
Наблюдавах от скривалището си над скалите как двамата направиха долу това, което направиха.
„Една Мисисипи… Две Мисисипи… Три Мисисипи…“
В един момент Конър, без да иска, нарече Лили „Роуз“. Тя обаче не възрази.
„Една Мисисипи… Две Мисисипи…“
Мисля, че отровната смесица от шок, отвращение и разбито сърце ми попречи да помръдна или да кажа нещо. Има моменти, в които всички застиваме, докато призраците от миналото ми минават тичешком покрай нас. И аз се почувствах точно така: като призрак. Наблюдавах, без да мога да откъсна поглед, така, както хората протягат врат да видят автомобилна катастрофа, докато свърши.
„Едно Мисисипи…“
А после се подхлъзнах над скалите, Лили и Конър вдигнаха глава и ме видяха.
Тридесет и девет
31 октомври, 04:00 ч. – два часа до отлива
Часовниците в коридора започват да удрят четири часа, никой не казва нищо. Моите спомени от онази нощ не се появяват на телевизионния екран. Всичко, което виждаме сега, бяха няколко тийнейджъри, насядали край огън на плажа през хиляда деветстотин осемдесет и осма. Но това е нощ, която аз, сестрите ми и Конър на драго сърце бихме забравили. Никога не сме говорили за това, което се случи, след като хванах Конър и Лили заедно. И никой от тях не ми прости за това, което се случи после, макар че не бях виновна аз.
– Не искам повече да гледам – казва Конър, прекосява стаята и изважда лентата. – Още само два часа, и можем да си тръгнем – дори по-малко, ако нямаме нищо против да си намокрим краката. Гласувам просто да седим и да мълчим, докато чакаме. Без повече домашни филми. Без тъжни пътувания по алеята със спомени на семейство Даркър. – Той прекосява стаята и хвърля касетата в огъня. Когато тя не пламва веднага, той добавя още една цепеница в пламъците. Но това, което хващат пръстите му, не е ръкавица, а още един небесносин крак на стол, изрисуван с бели облачета. Някой е нарязал стола, който баба някога боядиса за Конър, и го е оставил тук да изгори. Конър се обръща и поглежда всички ни.
– Не знам коя от вас е отговорна за всичко това, но няма да участвам повече. Това е извратено! Няма друга дума за случващото се тук тази нощ. И то ще свърши сега.
– Не си спомням някой да ти е възлагал командването – казва Роуз.
– Все някой трябва да го поеме. Заради Трикси. С такова семейство горкото дете няма шанс. Лили няма да спечели награда „Майка на годината“.
Гневното избухване на Конър ме стъписва. Мисля, че стъписва всички ни. Но най-вече ме смайва това, че Лили не отговаря. Не е в природата ѝ да си мълчи. Сега обаче продължава да се взира в телевизионния екран, макар че на него вече няма нищо. И Роуз го смята за странно.
– Лили? – казва тя.
Трикси, която седи до мен, откакто я повиках при дъската за скрабъл, се приближава до Лили и леко я потупва по рамото.
– Мамо?
Главата на Лили увисва, сякаш е заспала. Лицето ѝ се извръща към нас под неестествен ъгъл и ми се струва малко посърнало. Като портрет с водни бои от художник, на когото му е доскучало по средата.
– Лили! – изкрещява Роуз и сестра ни пада по хълбок на дивана. Роуз бутва Трикси настрана, навежда се над Лили и я проверява за признаци на живот. – Боже мой! Не диша!
– Мамо! – изпищява Трикси и се опитва да се приближи.
В стаята много бързо става ужасно шумно.
– Не смей да умираш! – изкрещява Роуз и започва да ѝ прави изкуствено дишане.
Думите сякаш избухват в ушите на Трикси и тя ги притиска с две ръце, а Конър я дръпва настрана, за да не пречи.
– Има някакви странни белези на врата на Лили – казвам аз в опит да помогна толкова, колкото ми е по силите.
– Това синини ли са? – пита Конър, който също ги е забелязал.
Роуз поклаща глава.
– Не. На мен ми приличат по-скоро на… изгаряния. Хайде, Лили! Ако ме чуваш, искам да дишаш!
Ние, останалите, наблюдаваме с безмълвен ужас как тя продължава да притиска гърдите на Лили и да ѝ прави дишане уста в уста. Трикси плаче, аз също. Не мога да осмисля това, което виждам и чувам, докато се опитвам да утеша племенницата си.