Най-накрая Роуз спира и поклаща глава.
– Късно е – прошепва тя. По лицето ѝ се стичат сълзи. – Тя си отиде.
– Сигурна ли си? – пита Конър.
– Да, по дяволите, разбира се, че съм сигурна!
Всички мълчаливо се взираме в Лили. Огънят пращи и съска, а касетата от онази ужасна нощ гори. Роуз взема вълнено одеяло от дивана и покрива тялото на Лили. Макар да съм сигурна, че всички сме ги видели, никой не споменава за двата предмета, завързани за ръцете ѝ и все още видими. Всички бяхме в една и съща стая с нея, а изобщо не сме забелязали. В едната ръка на Лили има шишенце парфюм, а в другата – ръчно огледало, и двете завързани с червени панделки.
Лили
Лили, на Дейзи Даркър сестрата, бе най-суетната сред децата –
себична, разглезена, вещица съща. Заслужаваше онзи куршум във главата.
Лили беше ревнива, все се оплакваше, никога не беше щастлива.
Искаше много, но даваше малко. За омразата се грижеше като за нива.
Легна с бащата на малката не от любов, а за да докаже,
че е харесвана повече, макар че накрая все я отблъскваха
и гнусяха се даже.
С крайно учудване майка тя стана.
Ала ни умна, нито пък блага.
Чуждите чувства не я трогваха ни на йота –
беше тя сляпа за тях, тъй ѝ мина животът.
Ала детето най-голямото ѝ постижение стана
и успя някак, въпреки нея, добро да остане.
Крушата все пак пада по-далеч от дървото
и си избира друг, съвсем различен път в живота.
Щом настъпи часът, никой не знаеше кого да обвини,
щом я видяха отровена от собствения ѝ парфюм,
с кожа ужасно студена, със стари следи по врата,
тя отдавна мъртва в дневната е била.
Четиридесет
31 октомври, 04:10 ч. – по-малко от два часа
до отлива
– Мисля, че може да е имало някаква отрова в парфюма ѝ – казва Роуз.
– Какво? – пита Конър. – Защо изобщо си помисли подобно нещо, камо ли да го кажеш?
– Хората се убиват с парфюми от векове. Всички в това семейство знаят, че Лили постоянно се парфюмираше. Погледни тези следи по врата и китките ѝ… и шишенцето е завързано за ръката ѝ. Не е нужно да си Еркюл Поаро, за да се досетиш.
– Какво може да е имало в шишенце парфюм, за да я убие? – пита Конър така, сякаш обвинява Роуз.
– Не знам. Аз съм ветеринар, не химик. Сестра ми току-що умря. Някой избива цялото ми семейство. Спри да ми задаваш глупави въпроси!
Конър се намръщва и дава леко на задна.
– Извинявай.
Роуз не отговаря. Винаги съм мислила, че най-добрият начин да опознаеш някого е да го слушаш. Да чуеш не само какво казва, а и какво премълчава. В паузите между думите са скътани какви ли не тайни. Слушането е нещо съвсем просто, но забравено в нашия шумен свят. Мисля, че Конър така и не прости на Роуз, задето скъса с него след случилото се онази нощ. Мисля, че и тя не му прости за стореното.
Нямам предвид това, че спа с Лили.
– Казах, че съжалявам – повтаря Конър и Роуз се нахвърля върху него.
– Така ли? За какво съжаляваш по-точно? И защо изобщо си тук? Никой в това семейство не е говорил с теб от години освен баба. Тя може още да те е обичала, но ние, останалите, не! Ти беше мъртъв за мен, за всички нас! Когато хората проявяват глупостта да те обичат, се случват лоши неща. Трябваше да продължиш да стоиш настрана! – Роуз се навежда над тялото на Лили и я прегръща, и после пак се разплаква. – Трябваше да продължиш да стоиш настрана! – повтаря тя и сълзите ѝ продължават да падат като водопад.
И единият, и другият сякаш са забравили за детето в стаята, което току-що е загубило майка си. Трикси трепери и ридае толкова силно, че едва успява да диша. Аз полагам всички усилия да я утеша.
– Мисля, че който и да избива семейството, той се намира тук, в тази стая – заявява Конър и поглежда към Роуз. – Това е единственият вариант, в който има логика.
– Така ли? – пита тя. – И кой мислиш, че го е направил? Аз?
– Е, добре, кой друг може да бъде? Мислиш ли, че е било петнадесетгодишно дете? Или може би сладката малка Дейзи най-накрая е решила да си отмъсти за това, което се случи в онази нощ? – възкликва Конър.
Никога не съм го виждала толкова обезумял. Не им обръщам внимание, защото точно сега трябва да се погрижа за Трикси – това е по-важно от техните детински обвинения.
– Всичко ще се оправи – казвам аз на племенницата си, която все още е закрила ушите си с ръце.
Не знам какво ще се случи сега с Трикси – с кого ще живее или кой ще се грижи за нея, – но съм твърдо решена да направя всичко възможно, за да е в безопасност. Никой от нас не знае кой е баща ѝ. Лили така и не ни каза и понякога се чудя дали причината не е в това, че и самата тя не е знаела.