– Ще се оправиш. Седни тук с мен – казвам аз и Трикси сяда. – Няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Обещавам.
Тя кимва, но не вдига глава. Мисля, че не ми вярва. Като се има предвид всичко, което се случи тази вечер, се притеснявам дали ще мога да изпълня обещанието си. Не мога да не се запитам какво може да причини целият този ужас на едно дете. Роуз и Конър продължават да се обвиняват взаимно, а Трикси придърпва колене до гърдите си и затваря очи, но аз все още виждам несекващия поток от сълзи, който се лее от тях. Поглеждам към дъската за скрабъл на масата зад нас, към преплетените имена на всички ни – също като всички семейства в реалността. Дори да им се иска да не бяха преплетени.
– Съгласна съм с теб – обръща се Роуз към Конър. – Аз също мисля, че е логично човекът, който е отговорен, да е тук, в тази стая. И смятам, че това си ти.
– Аз ли? – пита Конър. – За бога, как стигна до това заключение?
– Всички тези ужасни неща се случиха, след като ти се появи, без никой да те очаква и сам посред нощ. Каза, че си дошъл с лодка, но никой от нас не я видя. Може да си бил тук през цялото време, да си ни чакал да пристигнем, да си чакал да дойде приливът, за да не можем да си тръгнем. Според мен, ако трябва да заподозрем някого, този някой си ти.
Той така и не успява да отговори, защото една дъска изскърцва над главите ни.
Всички застиваме и се споглеждаме с разширени очи, докато звукът от ходене над главите ни продължава. Дори Трикси спира да плаче и поглежда към тавана, без да казва нищо. Не мога да чуя дори тиктакането на часовниците в коридора. Времето сякаш спира за малко и учтиво ни чака да осъзнаем какво става. Аз, Роуз, Конър и Трикси се споглеждаме. На лицата ни се изписва объркване и страх, докато се опитваме да разберем кой е горе.
Четиридесет и едно
31 октомври, 04:15 ч. – по-малко от два часа
до отлива
– Трябва да се махнем от тази къща и този остров – прошепва Роуз.
– И как? Да не смяташ да плуваш до брега? – прошепва Конър в отговор.
– Щом трябва, да. В „Морско стъкло“ наистина има друг човек. Току-що го чухме как ходи на горния етаж! Не смятам да стоя тук и да чакам още някой да умре.
Сега горе е съвсем тихо. Сякаш сме си го въобразили.
– Може би сме чули Попинс? Тази вечер вече ни уплаши веднъж – допускам аз.
Попинс чува името си и се появява иззад дивана, където понякога обича да спи. Взира се в посока към мен и размахва опашка. Това куче никога не спря да ме обича въпреки случилото се. Животните не умеят нито да мразят, нито да имат зъб на някого.
– Поне имаме пистолета и можем да се защитим – казва Конър.
– Вярно – съгласявам се аз, но Роуз пребледнява още повече.
– Какво има? – пита Конър.
Роуз поклаща глава.
– Аз… аз оставих пистолета в библиотеката, когато се преоблякох със сухи дрехи. Беше в джоба на якето ми. Не е у мен.
– Чудесно, просто чудесно! – измърморва Конър.
– Оставих го на стола. После съблякох мокрите дрехи. Сигурно съм го оставила върху тях и после просто… съм забравила. Ти почука на вратата, докато още се обличах, и ме разсея.
– Разбира се, че съм виновен аз! – отвръща Конър.
– Така или иначе, трябва да се махнем оттук. Продължим ли да седим в тази стая, се превръщаме в готови мишени. Библиотеката на баба е по-малка, по-сигурна. Можем да се заключим там и аз ще взема пистолета. Трябва да се преместим. Всички. Веднага! – заявява Роуз.
Тя изважда шперца от джоба си и отваря малката врата, която свързва дневната с библиотеката. Всички стаи на долния етаж са свързани с такива врати – това ми напомня на времето, когато Лили ги отваряше и минаваше с ролерите си през къщата в шеметно бързи обиколки. Но не помня да съм виждала някоя от вътрешните врати отворена, откакто бяхме деца. Удивлявам се как така Роуз все още успява да мисли толкова бързо и ясно и да остане толкова спокойна.
– Може би човекът, който е там, не знае за тези врати? – прошепва тя.
– А може и да знае – отвръща Конър. – Трябва да е някой, който познава много добре мястото. Как иначе би могъл да се промъква напред-назад в „Морско стъкло“ нощем, без да го видим?
За миг всички млъкваме, сякаш можем да мислим само ако не помръдваме.
– Шумът от бурята със сигурност беше достатъчно силен да заглуши шума от човек, който се промъква из къщата. Но кой познава това място толкова добре? Баба беше толкова затворена – почти не ѝ идваха гости – прошепвам аз.