Роуз кимва.
– Единствените хора, които си спомням баба да е канила тук от години, бяха хората, на които гледаше като на семейство.
– Ами агентът ѝ? – пита Конър.
– Да. Тя му вярваше, а има и връзката със скрабъла… – отговаря Роуз почти на себе си. – Защо си мислиш, че зад това стои мъж?
– Заради баща ти. Франк беше едър… със сигурност не е било лесно да преместят тялото му от музикалната стая в килера. Мисля, че дори на мен щеше да ми е трудно да го вдигна. Помниш ли колко трудно преместихме Нанси? А тя не тежеше почти нищо.
– Имаш направо противно чувство за логика – казва Роуз. – Разбирам теорията ти за агента на баба, но всички знаем, че тя не е писала нова книга от години. Не знам дори дали все още поддържат връзка.
– Вчера беше тук. Видях картичката му в отделението до устройството – прошепвам аз. Иска ми се да се бях сетила да го спомена по-рано. Срещнах го само онзи единствен път, но ми се стори много мил.
Стъпките над главата ни отново се разнасят и всички ужасено вдигаме глава.
– Бързо! Хайде, в библиотеката! – подканва ни Роуз. – И ти, Попинс! – добавя тя и старото куче става и хуква зад нея.
Веднага щом влизаме вътре, Роуз започва да заключва всички врати. Сега не можем да излезем от малката стая. Конър започва да крачи напред-назад, а Трикси застава сама до прозореца в ъгъла. Изглежда толкова мъничка в розовата пижама. Може да е на петнадесет, но все пак е дете, което току-що загуби майка си. Втурвам се към нея, но тя не ми обръща внимание. Съмнявам се, че някога ще преодолее случилото се. Мисля, че никой от нас няма да успее.
Роуз започва да хвърля нещата си в чантата и инцидентно почти улучва Попинс с мокър пуловер. После застива.
– Какво има? – питам аз.
Тя се обръща и вперва поглед във всички нас.
– Пистолетът ми преди беше тук, на стола.
– И какво? – пита Конър.
– И сега го няма.
Четиридесет и две
31 октомври, 04:20 ч. – по-малко от два часа
до отлива
– Искаш да кажеш, че убиецът има пистолет? – пита шепнешком Конър.
– Възможно е – отговаря Роуз.
– Просто чудесно! И сега какво?
Тя вдига рамене.
– Барикадираме се тук и чакаме?
– Какво ще чакаме? Няма начин да повикаме помощ. Никой няма да дойде да ни спаси! – обаждам се аз. Обзема ме истерия и това започва да си личи по тона ми.
Без да ми обръща внимание, Роуз отново проверява дали всичките три врати в библиотеката са заключени – тази, която води към дневната, другата към музикалната стая и главната, към коридора. Уверява се, че всички сме на сигурно място – или в капан – вътре. Трикси изглежда изтощена и малко отнесена. Очите ѝ са полузатворени. Спомням си, че тази нощ е била упоена, инжектирана с инсулин и е видяла ужаса от убийството на майка си, баба си, дядо си и прабаба си. Удивена съм, че издържа толкова дълго. Коленете ѝ се подгъват, сякаш вече не може да стои права, и тя се свлича надолу по стената, преди да съм успяла да я уловя. Сядам до нея на пода и се опитвам да взема ръката ѝ в своята, но Трикси я отблъсква. Пръстите ѝ се свиват в две малки юмручета и тя пъхва ръце под мишниците си, сякаш се прегръща сама. Предполагам, че на нейно място и аз нямаше да вярвам на никого от оцелелите тук.
Три от четирите стени в библиотеката на баба са покрити с рафтове, претъпкани с книги, но онази в дъното, със стар прозорец на две части, които се отварят нагоре и надолу, е това, което тя обичаше да нарича „Стената на постиженията“. Има логика Роуз да реши да спи в тази стая през уикенда, защото повечето постижения са нейни. Има снимка на Роуз – умницата в семейството – да печели награда в училище, част от наградите и сертификатите ѝ за „най-добър това“ и „най-добър онова“, както и нейна снимка с тога и шапка от завършването в „Кеймбридж“. Баба толкова се гордееше с Роуз, задето отиде в университет и не се отказа от мечтите си. За разлика от Лили, която баба описваше като лишена от амбиция.
– Мечтите ти не може да се сбъднат, ако нямаш мечти.
Баба постоянно го повтаряше на мен и сестрите ми. Но все пак сложи в рамка една вестникарска изрезка на Лили, която спечели конкурс за красота, когато беше десетгодишна – най-вероятно за да зарадва майка ми.
– Важно е да отбелязваш малките успехи в живота; както повечето неща, и те имат нужда от светлина, за да прераснат в нещо по-голямо.
Има снимка в рамка на татко, който дирижира оркестъра си в „Албърт Хол“ в Лондон. До нея – моя детска снимка, на която седя до баща си в музикалната стая тук, в „Морско стъкло“. Вдигнала съм сертификата си за пиано от пети клас и двамата с татко се усмихваме широко. Баба е сложила в рамка и едно стихотворение, което написах, когато бях на единадесет, може би защото писането беше нейната страст и тя тайно искаше някой в семейството да тръгне по нейните стъпки.