Ето какво мисля
за хората, които пият.
Те казват лоши неща на другите,
без да се колебаят.
И ги разплакват и по-лошо, чудят се защо
ги има в тази смърт, която наричаме живот.
Мисля, че тези, които клюки разправят
или страховете напомнят на другите, да не би да забравят,
трябва внимателно да следят
чуждите усмивки да не отлетят.
Каквото раздаваш, това получаваш
и смъртта без звук те навестява
и те оставя да лежиш бездиханен
в злото, за което на себе си трябва да си благодарен.
Признавам, че е доста зловещо, но тогава бях дете, което живееше със смъртна присъда. Може би ако тогава знаех, че сега още ще ме има, щях да съм малко по-весела.
Но не знаех, че живея в семейство на лъжци.
Майка ми ме излъга – и мен, и всички останали – колко дълго ми остава да живея. Лекарят, който я разплака в болницата, не ѝ беше съобщил лоши новини за очакваната продължителност на живота ми. Напротив. Благодарение на напредъка на медицината, този лекар смяташе, че мога да живея много по-дълго, отколкото мислеха всички преди. И беше прав. Науката беше отменила смъртната ми присъда. Трябваше ми само още една операция. Но тогава майка ми не ми го каза. Отначало не го каза на никого. И не подписа документа за съгласие. Сякаш искаше да остана завинаги болна.
Някои тайни наистина не бива да се споделят.
На тази стена няма други мои постижения. Може би някои членове на семейството ми наистина смятаха, че не съм нищо особено – работата на доброволни начала в старчески дом може би не изглеждаше голямо постижение за хора, които цял живот са посягали към звездите. Но аз открай време съм доволна да стъпвам здраво на земята и да наблюдавам как звездите блестят в небето, където им е мястото. Гордея се с това, което правя – помагам и се грижа за хора, които вече не могат да се грижат за себе си. Тогава, когато имат най-голяма нужда, съм до тях.
Рамкирани корици от книги украсяват останалата част от стената – някои от любимите книги на баба, написани от самата нея, включително „Малката тайна на Дейзи Даркър“. Баба е сложила в рамка и първата статия на Конър за „Корниш Таймс“. Баща му изчезна в деня след плажното парти на Хелоуин през хиляда деветстотин осемдесет и осма и баба му позволи да се премести в „Морско стъкло“ при нея за известно време. Журналистическата кариера на Конър не започна добре – той сякаш прекарваше повече време в правене на чай, отколкото в писане на статии, – затова баба му позволи да направи едно рядко интервю с нея и вестникът го отпечата на първа страница. А после баба го сложи в рамка, за да разбере Конър, че го смята за част от семейството и се гордее с него.
Конър работи толкова много, за да стигне там, където е сега! През последните десет години повече работеше, отколкото живееше. Една специална история за убийството на детската писателка Беатрис Даркър и семейството ѝ в ексцентрична къща на уединен приливен остров навярно ще се отрази добре на кариерата му. Не беше лесно да се изкачи от местния вестник в местната телевизия, оттам в Лондон, а после и в телевизионните новини, преди най-накрая да постигне мечтата си да стане криминален кореспондент на „Би Би Си“. Мисля, че успехът му надмина дори собствените му очаквания. Но успехът е като наркотик: колкото повече успех постигат хората, толкова повече искат. А Конър открай време е човек, който иска да докаже нещо, дори само на себе си. Понякога, когато хората се опитват прекалено много да станат нещо повече от това, което са, стават по-малко.
Рамката на Стената на постиженията, посветена на Конър, още е там, но избелялата вестникарска статия, която беше вътре от над десетилетие, е изчезнала. Аз не съм единствената, която го забелязва.
– Някой е откраднал първата ми страница – казва Конър и поглежда по-внимателно.
Рамката не е празна. Двете с Роуз се приближаваме да прочетем хартията, която е заела мястото на вестника. Това е писмо с официален вид и само няколко думи. Но тези думи променят всичко.
Уважаема госпожо Даркър,
Номер на извършения тест: DAR2004TD
Анализирахме предоставените от вас проби и резултатите ни могат да се обобщят както следва: