Той винаги преследваше целите си с една-единствена причина. Искаше Дейзи много повече от златото, много повече от хотелите си, ако трябва да си признае. Не знаеше доколко може да се промени, но възнамеряваше да разбере. Щеше също така да намери начин да й докаже, че да се грижат за теб и да те защитават, не значи да те ограничават.
Дейзи пришпори коня си по стръмна височина. Не се уплаши, нито се почувства несигурна на седлото, когато дорестият кон обърка крачката си по сипкавия пясък. Беше горда с уменията, които бе придобила през последните няколко седмици. Доволна беше, че след цял ден езда може да слезе от коня, без краката й да омекват под нея. Животът все пак не беше чак толкова лош, въпреки че може би беше единствената жена в Ню Мексико, която беше висока шест фута и косата й беше неприлично къса.
Почти беше забравила за това. Тук, сред полето, това нямаше значение. Не трябваше да си прави труда да я връзва на стегнат кок или да се притеснява как да я скрие под шапка. Просто прекарваше гребен през нея и слагаше шапката.
Това много й харесваше.
Да оглежда земята си; да знае, че говедата й са белязани; да знае, че крадците на добитък са предупредени, всичко това я караше да се чувства горда. За първи път в живота си тя се чувстваше като личност. Не беше просто нечия дъщеря. Не трябваше да бъде ничия жена. Тя беше Дейзи Сингълтън, собственичка на ранчото Ноубъл.
Оглеждаше за последен път, преди да тръгне за Албакерк да търси дърводелец, който да построи къщата й. Възнамеряваше да я построи до реката, както майка й винаги беше искала, но й харесваше също така и изгледът, който баща й толкова много ценеше.
Установи, че й се иска да попита Тайлър за съвет.
Не знаеше как да тълкува поведението му през последните две седмици. Не беше очаквала, че той ще си тръгне, когато тя му заповяда, но не беше очаквала и да се променя.
И все пак той, изглежда, беше направил точно това. Единственото нещо, което правеше, без да пита, беше да готви. През половината от времето питаше какво иска тя. През останалата половина се държеше като обикновен работник. Отговаряше на всеки въпрос, който Рио му зададеше, но не предлагаше нищо, освен ако някой не го попита и отказваше да направи каквото и да е, ако Дейзи не го е одобрила.
На няколко пъти тя едва не се изсмя, като гледаше как той се бори със себе си. Да командва, беше толкова лесно, че през повечето от времето той дори не бе съзнавал какво прави.
Но решението й да не се омъжва за него се стопяваше по малко с всеки изминал ден. Тайлър бе изявил желание да заведе крадците до Албакерк. Те не знаеха кой е зад този заговор, но казаха на Тайлър, че има план да бъдат разорени Грийн и Кордова. Тайлър искаше да говори с брат си, но тя настоя вместо него да иде Рио, а Тайлър да изпрати съобщение на брат си. Трябваше да разпознае в това първия признак, че не иска той да я напусне, дори и за малко.
Подозираше, че в началото се е влюбила в него, защото той й спаси живота, грижеше се за нея и я утешаваше. Но тя истински обичаше мъжа, който прекара последните две седмици до нея. Той не беше много по-различен от онзи Тайлър, когото тя познаваше в началото. Просто беше станал по-цялостна личност.
Постепенно осъзна, че не е толкова лошо да се грижат за теб.
Но Тайлър я беше напуснал предишния ден и не беше споменал нищо за връщане.
Странно беше да язди без него. Продължаваше да се оглежда за него, да очаква той да се появи. Самотна беше. Оказа се, че е станала зависима от присъствието му повече, отколкото от знанията му за скотовъдството. Пустите хълмове бяха още по-пусти без него. Беше си повтаряла, че му е време да си тръгва, но сега съзнаваше, че се е надявала, че няма да го направи. Болезнено трудно й беше да свикне с отсъствието му.
Тя не просто го обичаше — той беше станал част от нея.
— Чудя се какво ли прави — каза тя гласно на коня си, силен жребец, който Тайлър беше избрал за нея. — Сигурна съм, че е нещо, което не бих искала.
Това не й се виждаше чак толкова лошо. Усмихна се на себе си. Досега никой не беше събуждал в нея толкова противоречиви чувства. Никой не я беше карал да се съмнява в нещата, в които вярва.
Дейзи трябваше да признае, че нещата не й се виждаха толкова хубави без Тайлър. За стотен път си каза да го изхвърли от ума си. Беше настоявала той да замине. Беше му казала, че няма да се омъжи за него. Сега трябваше да се научи да живее с решението си.
Тези мисли направиха учудването й още по-голямо, когато, след като беше изминала едва-две мили от лагера, видя Тайлър да се показва от малка падина. Изуми се от реакцията на тялото си. Изведнъж почувства замайване, пулсът й се учести, задиша бързо, нервите й се опънаха до скъсване. Не можеше да задържи ума си върху нищо. Знаеше, че се е втренчила в него така, сякаш няма и капчица мозък в главата си.