— Внимавай, още една подобна умна забележка и ще…
— Какво ще направиш? Ще ме заключиш в моя ъгъл? Ще ме изхвърлиш навън в снега? — Учудена от собствените си думи, Дейзи млъкна изведнъж. — Съжалявам — извини се тя, — не зная какво ми стана.
Не беше заради принудителния затвор; беше заради Тайлър, но тя не знаеше какво да направи.
— Заради снега е — каза Зак, а пламъчето в очите му поизбледня. — Тайлър каза, че хората тук не са свикнали с него.
— Не, не сме — съгласи се Дейзи, доволна да го остави да обвинява снега. Не можеше да му обясни за Тайлър. Дори на себе си не можеше да обясни.
Определено, нещо в нея не беше в ред. Нямаше причина да си мисли за него толкова много, не и по този начин. Предполагаше, че би било страшно хубаво той да е около нея през цялото време.
Само че и за това имаше възражения. Беше безсмислено. Тайлър беше проявил интерес към нея само като към някаква жертва, за която да се грижат, а освен това беше и от онези мъже, за които тя се беше заклела никога да не се омъжва. Той беше мечтател, непрактичен строител на въздушни кули.
Луксозни хотели! Каква странна приумица!
Не би обмисляла сериозно подобна идея. Дори и да намереше своята мина, той щеше да изгуби парите си и да доживее края на дните си в някоя колиба, като ходи на лов, за да се прехранва, и чете книгите си. Вдигна една и прочете заглавието; „Изоставените индиански златни находища в Ню Мексико“. Прибра я и взе друга. Още находища.
Изсумтя с отвращение. Хиляди мъже бяха изгубили живота си, търсейки тези находища. Тайлър беше глупак, ако си мислеше, че точно той ще ги намери.
Но мечтателите бяха такива. Убедени, че правилата не важат за тях, че те ще са изключението, че я някак си съдбата ще е благосклонна към тях повече, отколкото към другите. Така си беше мислил и баща й. Но вместо да направи нещо, за да постигне мечтите си, той седеше и четеше или разговаряше и пилееше парите, които наистина имаше.
— Защо не седнеш да прочетеш някоя от ония книги? — предложи й Зак.
Погледът на Дейзи се спря върху заглавието. Беше забравила, че все още държи една от книгите за находищата.
— Не ме интересуват златните мини — каза тя, като я пъхна обратно на мястото й.
— Има още много книги.
— Не искам да чета.
— Ако не престанеш да крачиш надолу-нагоре, ще те завържа за някой стол.
Дейзи отиде до прозореца и погледна през него. Настроението й малко се подобри:
— Навън се прояснява.
— Добре. Може би Тайлър ще намери нещо друго, освен елен. Мразя месото им!
— Тогава защо ти не донесе нещо, когато идваше?
— Не ходя да пазарувам — отговори изумено Зак. — Не зная какво да направя най-напред.
— Отиваш в магазина и поръчваш всичко, което искаш — саркастично каза Дейзи. — Те го намират и ти го дават.
Зак беше по-безполезен и от нея и все пак не изглеждаше ни най-малко, сякаш се извинява за това. Всъщност той, изглежда, си мислеше, че дълг на другите е да се грижат за него. Защо и тя не можеше да се чувства така?
— Ако слънцето се покаже, ще можем да излезем за няколко минути — каза Дейзи.
— Тайлър каза да си стоим вътре.
— Нямах предвид да ходим далеч. Просто да се поразходим из двора.
— Тайлър каза да стоим вътре — повтори Зак. — Той наистина се дразни, когато хората не правят това, което иска.
— Аз пък се дразня, когато хората ми казват какво да правя — подметна Дейзи. Тя бе изненадана от второто си избухване за тази сутрин. Баща й я вбесяваше през цялото време, но тя винаги здраво бе държала езика си. Обаче не се беше подвоумила да изкаже мнението си пред Тайлър или Зак. А още по-изненадващо беше, че те лесно преглъщаха възраженията й. Понякога се чудеше дали изобщо я чуват. Баща й би получил удар от нещата, които тя казваше.
Върна се при рафтовете с книги и започна да ги вади една по една, но не им обръщаше никакво внимание. Продължаваше да се чуди защо Тайлър не възразява срещу нещата, които тя прави. И още повече, защо си мисли, че тя ще се научи да стопанисва собственото си ранчо.
Ужасно се страхуваше, че няма да успее, но въпреки това тази възможност продължаваше да се върти в ума й и държеше нервите й опънати.
— Излизам навън — обяви тя. — Не мога да издържам вече да стоя затворена тук.
— По дяволите! — възкликна Зак, като хвърли картите си на масата и стана. — Защо жените изобщо не правят това, което им се казва?
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Слаба светлина се процеждаше през тънкия слой облаци. След толкова много мрачни дни днес изглеждаше почти слънчево. Дейзи загърна палтото под брадичката си, за да се предпази от хапещия студ. Ледената коричка под новия пласт сняг хрущеше при всяка стъпка. — Навън е отвратително студено — каза Зак, като избираше пътя си в снега.