— Сега, когато е в безопасност, не иска да лежи неподвижно — обясни той.
Докато гледаше как Тайлър се занимава с него, Дейзи безуспешно се опита да разбере какво точно се случи през последния половин час.
Тя бе намерила животинчето и просто бе искала да го пусне на свобода. Тайлър, който би го убил за храна, ако беше свободно, го беше отнесъл в бараката, бе почистил и превързал раната му. Сега слагаше няколко пръта в един ъгъл на обора, за да го предпази от мулетата и магарето. То сякаш вече не беше нейното сърне. Беше на Тайлър. Винаги защитаваше уязвимите и слабите. Първо нея, сега сърнето. Тя подозираше, че защитава и Зак.
Дейзи се наведе и погали сърнето. Кожата му бе твърда. То лежеше неподвижно, като гледаше с големите си очи.
— Защо не яде? — попита тя.
— Сега е твърде уморено. Ще се тревожим, ако не е яло нищо от сутринта.
Дейзи искаше да остане, за да се увери, че сърнето ще се оправи, но Тайлър ясно й даде да се разбере, че тя ще тръгне с него.
— Да се надяваме, че Уили и Зак са намерили елен — каза той, докато се връщаха към хижата. — Ако ли не, ще ми бъде доста трудно да обясня защо държа този в навеса.
Доста трудно не беше точна дума. Зак и Уили се върнаха с празни ръце след един дълъг, студен следобед.
— Разбира се, че не намерихме нищо — каза Уили.
— И глух койот не можех да изненадам с брат ти, който мелеше непрестанно и се препъваше, та да вдига повече шум и от разгонен лос.
Уили учудено замлъкна при новините за сърнето. Реакцията на Зак бе по-гласовита:
— В бараката има КАКВО? — попита той.
— Едно младо женско сърне — каза Тайлър, а кафявите му очи весело блеснаха. — В края на навеса е, зад прътите. Ако искаш да го видиш, Дейзи ще ти го покаже. Дори ще те остави да го погалиш, ако обещаеш да бъдеш внимателен.
Зак се втренчи в брат си с отворена уста:
— Ние тук почти гладуваме, а ти си имаш в навеса елен, който се спуква да яде?!
— Много е уморено да яде — обясни Дейзи.
— Изненадан съм, че не го храниш от ръка — подметна Зак.
— Трябваше да му прережете гърлото, докато е на земята — каза Уили. — Веднъж да се изправи на крака, може да стане много хитро.
— Никой няма да му прерязва гърлото — каза Дейзи. — Ранено е. Ще го задържим, докато се оправи.
— А след това ще вземете да мъкнете язовци и койоти — каза Зак, обръщайки невярващ поглед към Тайлър.
— Вече си е взел един койот — каза Дейзи.
— Ах, ти, неблагодарнице! — избухна Зак. — След всичко, което направих за теб…
— Какво си направил за мен?
— Като начало, получих куршум — напомни й той.
— Казах ти, че съжалявам за станалото, но това не е причина да искаш да убиеш сърнето на Тайлър.
— Не е неговото сърне, а…
— Няма смисъл да обсъждаме това — намеси се Тайлър. — Сърната ще остане в бараката, докато се оправи. А междувременно ще изядем останалото месо, после бекона. Ако трябва, ще сварим малко от кожата за хамути. Но никой няма да яде сърната.
Дейзи се надяваше, че Тайлър все още ще мисли така, когато храната свърши. Не вярваше Зак да му се противопостави, но не беше сигурна за Уили Мозел.
Голямата котка обикаляше около Дейзи, от устата й течаха лиги, дъхът й излизаше на гъсти бели валма пара, които почти докосваха лицето й. Дейзи се опита да избяга, но краката й бяха тежки като олово. Всяка стъпка бе по-трудна от предишната. Снегът сякаш ставаше все по-дълбок с всяка крачка.
Пумата обикаляше в стесняващ се кръг. Дейзи с опита да извика, но от гърлото й не излезе ни звук. Потърси някакво оръжие, нещо, с което да държи настрани звяра, но около нея нямаше нищо, освен безкрайна пустош, покрита с чисто бял сняг. Звярът се приготви за скок, оголил зъби, и се метна към Дейзи…
Тя се събуди с разтуптяно сърце и учестено дишане. Тялото й беше влажно под нощницата. Бе сънувала ужасен кошмар. Отпусна се отново в леглото, но освен биенето на сърцето си долови и хрущене в снега и драскане на нокти по дърво.
Тялото й се стегна. Пумата.
Скочи от леглото и изтича към прозореца. С длан разтопи скрежа, покриващ като дантела стъклото. В слабата лунна светлина по-голямата част от двора беше в сянка, но Дейзи видя пумата.
Опитваше се да влезе в бараката. Следи от нокти се виждаха навсякъде по дъските. Мулетата и магарето ревяха от страх.
Дейзи задиша учестено от учудване, когато Тайлър се показа иззад ъгъла на хижата, като крещеше и размахваше дълга пръчка с примка накрая. Тя не можеше да повярва, че ще нападне пумата без пушка, но той нападаше животното така, сякаш бе по-едрият, по-силният и нямаше от какво да се бои.
Голямата котка се извъртя и погледна Тайлър, но вместо да нападне, започна да отстъпва. Нададе ръмжене, което смразяваше кръвта, а огромните й зъби блеснаха срещу примката; лапата с нокти, които можеха да изкормят елен, замахна към Тайлър. Той ритна малко сняг в лицето на животното и замахна с примката към него. Пумата се извърна и се отдалечи с подскоци. Нададе рев и след това изчезна сред боровете надолу по пътеката.