Някой изкрещя. Друг глас се провикна:
— Копеле!
Тайлър се усмихна и отново смени позицията си. Всичко това почти му доставяше удоволствие. Изчака пет минути. На прозореца се появи шапка, а на вратата — ботуш. С бързи изстрели Тайлър ги прониза и двете. От вътре се чу друга псувня, но не се появиха повече мишени.
Убеден, че убийците ще си траят поне за малко, Тайлър се промъкна в гората и се упъти обратно към своята колиба.
Върна се тъкмо когато Дейзи, почти скрита в едно от неговите палта, излизаше навън.
— Уили успя ли да се прибере?
— Да. Не трябва да си навън. Много е студено.
— Искам да видя как е сърнето.
Тайлър не разбираше какво може да бъде толкова миловидно в една жена, потънала почти цялата в твърде голямо за нея палто, но почувства внезапен прилив на топлина при вида на Дейзи, която с мъка си проправяше път в снега, а лицето й едва се виждаше под поръбената с кожа качулка. Покровителски чувства, за чието съществуване не беше и подозирал, бликнаха в него. Той вероятно беше най-миролюбивият член на семейство Рандолф, но имаше неща, които просто не би търпял. Никой нямаше да нарани Дейзи, докато тя беше с него.
— Мислиш ли, че снощи беше много студено? — попита Дейзи, докато вървяха към бараката.
— Топлината на мулетата и магарето трябва да е поддържала някаква температура.
— Ледените шушулки са твърди като камък.
— Тази сърна е преживяла снежната буря. Сигурен съм, че е добре.
В бараката нямаше много място. Мулетата очевидно бяха свикнали с необичайната компания, но магарето не беше. Когато влязоха, сърнето трепереше на крачетата си. Магарето веднага извърна глава с оголени зъби.
— Не е яло нищо — каза тя, като посочи овеса и сеното. Животното наистина не бе докоснало храната.
— Вероятно още е изморено. Сега, когато си е починало, апетитът му трябва да се възвърне.
— Сигурен ли си?
Тайлър нямаше представа. Не знаеше нищичко за елените, но не мислеше, че това е най-доброто нещо, което можеше да каже на Дейзи.
— Разбира се. Просто не е свикнало с хора — каза той, улавяйки се за първото обяснение защо проклетото животно не се държи така, както Дейзи очаква. — Свикнало е да бяга, когато види хора.
— О! — Дейзи изглеждаше замислена.
— Нека го оставим само за малко. Може би ще яде.
— Ами ако не яде?
— Ще трябва да намеря нещо, което да яде. Когато излязоха от бараката, слънцето блестеше над дърветата.
— Денят ще бъде хубав — каза Тайлър.
— Но студен. Струва ми се, че няма да се стопи много сняг.
— Не, но времето ще бъде хубаво.
— Мислиш ли, че ще трябва да остана тук още дълго?
— Иска ми се да не разсъждаваше по този начин.
— По какъв начин?
— Сякаш трябва въпреки волята си да стоиш тук.
Тя вдигна ръка, за да прикрие очите си от блясъка на слънцето. Погледът й стана напрегнат:
— Мислех си, че и ти го възприемаш така.
— Вече не.
— Аз също.
Те се гледаха един друг известно време. Дейзи отмести поглед първа и се запъти обратно към хижата.
— Мислех си, че не обичаш хората да се навъртат наоколо. Зак казва, че ти си най-саможивият от семейството.
Тайлър застана до нея.
— Нямам нищо против хората. Просто нямам особена нужда от компанията им.
— Няма и да имаш, ако възнамеряваш да живееш тук. — Дейзи направи полукръг с ръка, посочвайки хижата, бараката и покритите със сняг планини.
— Човек има и нужди, които другите хора не могат да удовлетворят.
— Зная, но да стоиш тук съвсем сам в продължение на месеци…
— Нека ти покажа нещо — протегна той ръка към нея.
Дейзи стоеше неподвижно.
— Какво? — попита тя.
— Ще трябва да видиш сама.
Почувства нежелание да го последва. Долови, че ако отиде с него, това значи да направи нещо като признание, да снижи една бариера, да направи крачка към него; но после може да установи, че е невъзможно да се върне назад. Все пак имаше нещо неустоимо в усмивката, която се изписа на лицето му, в светлината, която трептеше в очите му. Очите му обикновено бяха толкова безизразни, изглеждаше крайно безчувствен, че сега беше невъзможно да му откаже да открие какво може да е запалило тази светлинка в него.
— Не е много далеч — каза той. — Няма да отнеме много време.
Нито времето, нито разстоянието бяха това, което я смущаваше. Нямаше вяра на чувството, което я накара да се усмихне, да протегне ръка към неговата и да каже:
— Добре.
Нещо непознато се разбуди в нея, някакъв неспокоен, невъздържан дух, за който тя си мислеше, че е отдавна усмирен. Боеше се от надигащото се вълнение, от очакването, че приближава нещо специално, нещо добро, нещо чудесно.