Знаеше, че не е вярно. Отдавна беше научила уроците си и не искаше сега да ги забрави — твърде скъпо бе платила за тях.
Известно време се чудеше дали щяха да стигнат мястото, за което си мислеше Тайлър. Снегът беше много дълбок. Ледената кора беше корава и тя не можеше да върви. Но за Тайлър нямаше нито твърде дълбок сняг, нито твърде корав лед. Той си пробиваше път с удивителна сила, като оставяше пъртина, по която Дейзи да върви. Тя се чудеше дали нещо може да застане на пътя на такъв мъж. Ако имаше човек, който може да осъществи мечтите си, това беше именно той.
Каза си да не бъде глупава, физическата сила не значеше, че имаш контрол върху собствената си съдба или че имаш власт над силите, изправящи се срещу всеки, който се опита да успее при несигурни условия. Тайлър никога нямаше да превърне мечтата си в действителност, като търси златни мини. За това трябваше нещо повече; нещо, което мечтателите не притежаваха.
Това си мислеше Дейзи, когато той я взе, за да я пренесе през една дълбока пряспа.
Нито я попита, нито я предупреди — просто се обърна, вдигна я и нагази в снега, дълбок до кръста, сякаш вървеше през разбита сметана. Нищо подобно не се беше случвало на Дейзи и дъхът й спря от усещането. Чувстваше се като най-миниатюрната женичка, почти безтегловна. В същото време беше невероятно въодушевена. Сякаш бе отделена от краката си и не беше отговорна за движенията и посоката на собственото си тяло, беше освободена от отговорността за каквото и да било.
Почувства се женствена и крехка.
Оптимизмът, с който Тайлър посрещаше живота, проникна в душата и ума й. За няколко кратки секунди духът й се чувстваше свободен от напрежението, което го държеше винаги прикован. Нещата, които бе смятала за невъзможни, сега й се струваха досегаеми, сякаш само да протегне ръка и ще ги стигне.
После той я остави на земята и въртележката от усещания внезапно спря.
— Не е много далеч вече — каза той, като я хвана за ръката и я повлече напред. — Точно зад онези скали.
Дейзи го следваше замаяна от рязката смяна на настроенията си. Не забелязваше, че се катери по скали, покрити със сняг. Когато най-после стигна върха и се изправи, един порив на студения вятър едва не я издуха. Тайлър я хвана за ръката, за да я задържи, и после обви ръка около раменете й. Придърпа я към себе си.
— Ето, това исках да ти покажа.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Стояха в най-високата част на една седловина между два високи върха, където планината се спускаше в отвесен склон, продължаващ няколко хиляди фута надолу, и даваше възможност да се види долината на Рио Гранде на повече от девет хиляди фута под тях.
За момент дъхът й спря от учудване. Почувства се, сякаш е застанала на гръбнака на света. Завиваше й се свят, като гледаше върховете от двете страни. А като погледнеше към долината, където реката Рио Гранде, подобно на тънка ивичка, се виеше покрай зелени и кафяви площи, се чувстваше ужасно нищожна. Виждаше високото плато, което се намираше на седемдесет и пет мили отвъд долината, като че ли то беше само на седемдесет и пет фута.
— Идвам тук всеки път, щом се почувствам обезкуражен — каза Тайлър. — Понякога идвам просто защото ми харесва да бъда тук.
— Защо?
— Семейството ми мисли, че съм луд, задето продължавам да търся злато. След толкова много години на провали понякога е трудно да продължавам.
Дейзи бе изненадана, че той прави такова признание пред нея. Сигурна беше, че не е казвал нищо подобно на Зак. Не знаеше защо я бе довел тук или защо я допускаше така близо до себе си.
— Но всеки път, щом застана тук и погледна, виждам или орел, който се носи с въздушния поток, или планински овце, които се катерят по някоя стръмна скала, и тогава си давам сметка, че всичко е възможно. Сравнено с това, намирането на злато е нищо.
Дейзи искаше да разбере това, което Тайлър чувстваше. Помисли си, че долови частичка от радостта, която го бе превърнала от тихия, флегматичен златотърсач в бляскав мечтател, но това усещане бързо й се изплъзна.
— Не можеш да видиш всичко това, когато си там — каза Тайлър, като посочи към града, който се простираше в долината с неговите дребни, едва различими сгради. — Хората и пристрастията ти пречат. Но тук, горе, можеш да видиш света такъв, какъвто го вижда Бог.
Точно тогава Дейзи също го почувства. Оковите на собствените й страхове се разпаднаха, сякаш се бяха превърнали в прах. Ограниченията, които винаги беше приемала, изгубиха неразрушимата си хватка. Задръжките, правилата, обичаите, които заглушаваха всяка надежда още в зародиш, загубиха част от силата си.