Един пристъп на радост като че направо я вдигна от земята. Здраво се хвана за Тайлър и обърна лице към вятъра. Той вече не й се струваше студен, а просто освежителен, въодушевяващ, изпълнен с, енергия, която преливаше в нея. Струваше й се, че за първи път възможностите пред нея са безгранични като изключителната панорама, която се разкриваше пред очите й.
Чувстваше се така щастлива, че й се искаше да танцува по скалите и да се смее с глас. Искаше да сподели своята радост и погледна към Тайлър. Изражението на лицето му беше така напрегнато, че я уплаши.
Той се наведе и я целуна. Никой мъж досега не беше я целувал. Дори поверителните тайни, които Адора Кокрейн бе споделила с нея, не бяха достатъчни да я подготвят за въздействието на прегръдката на Тайлър. Почувства как силите й я напускат, беше слаба и безпомощна. Но когато си помисли, че трябва да се измъкне от ръцете му и да падне на земята, я изпълни непознат пристъп на сила.
Почувства как отговаря на целувката на Тайлър — нещо, което не си бе представяла, че ще направи нито с него, нито с който и да е мъж. Тя не знаеше нищо за изкуството на целувката, нито за удоволствието, което тя доставя. Тялото й инстинктивно отговори на прегръдката на Тайлър, инстинктивно почувства намека за нещо още по-чудесно.
Дейзи не беше подготвена за езика на Тайлър, който проникна в устата й, но нямаше желание да се съпротивлява. Търсещият език на Тайлър беше като ключ, превъртял се в брава, и освободил такъв мощен порой от страст у Дейзи, че тя се откъсна от него по-изумена от себе си, отколкото от дързостта на Тайлър.
— Защо го направи? — попита тя, останала без дъх.
— От много време исках да го направя.
— Но защо?
— Трябва ли да имам причина?
В този момент Дейзи осъзна, че ако Тайлър нямаше нужда от причина, то тя имаше. Нуждата от причина я накара да я търси в действията му. В златните моменти от първото докосване на устните му до мига, в който се разделиха, умът й бе събрал цял куп причини и очаквания. Въпреки че не й беше останало време да ги облече в думи, нито дори да ги осъзнае, тя разбра, че нейните причини са съвсем различни от тези на Тайлър. Нейните обещаваха бъдеще по-безкрайно и от гледката пред тях. Неговите говореха за страстта на момента.
Осъзнаването на това охлади вълшебната топлина, която сгряваше тялото й.
Гледката пред нея изгуби очарованието си. Сега беше не повече от скали и сняг. Вятърът хапеше кожата й и шибаше полите на роклята й в краката й. Подхлъзна се и се уплаши да не падне. Държеше се за ръката на Тайлър само докато слезе от скалите, после тръгна обратно към хижата.
— Какво има? — попита той, като я следваше.
Тя не отговори. Настигна я едва когато нагази в пряспа.
— Не исках да те разстройвам — каза той, като й помагаше да се изправи.
Дейзи хвана ръката му колкото да се изправи. После хукна.
— Почакай. Ще се нараниш някъде! — извика Тайлър.
Тя обаче не спря.
Той я настигна и застана на пътеката пред нея.
— Какво има?
— Нищо.
— Трябва да има нещо. Преди малко всичко беше наред, а сега бягаш от мен.
— Не обичам височини.
Знаеше, че той не й вярва, но не можеше да му обясни как целувката му бе й обещала всичко в един момент, а в следващия думите му го бяха отнели. Той нямаше да разбере какво иска да му каже. За миг си бе помислила, че има и друго бъдеще за нея освен това да се омъжи за първия мъж, който й направи предложение. За миг се беше надявала, че ще има всичко, за което си мечтае всяка млада жена, след като за пръв път осъзнае, че е жена.
— Сигурна ли си, че това е всичко? — попита Тайлър.
— Да. Искам да се прибера в хижата. Стана ми студено.
Той се поколеба, но Дейзи не му даде време да зададе други въпроси. Забърза надолу, като следваше пътеката, която той беше направил в снега.
Тя беше виновна за всичко. Не трябваше да ходи с него. Не трябваше да позволява гледката да я накара да забрави опита, придобит през целия й живот досега. Нищо не можеше да се промени само като гледа от някоя планина. Нямаше значение дали хората бяха твърде малки да бъдат видени от толкова високо. Те въпреки това си бяха там. Щяха винаги да си бъдат там.
Дейзи бутна един клон, отрупан със сняг, и чу как той се удря в Тайлър. Обърна се навреме да види как той откъсва клона от дървото само с едно ядно движение на ръката. Това я поуплаши.
Толкова много приличаше на баща й — беше винаги готов да командва и очакваше другите да го слушат. Показваше здрав разум само дотолкова, че да те накара да си помислиш, че е разумен и трезв, но под тази обвивка нямаше нищо солидно. Градеше целия си живот около вероятността да намери богатство в земята. А когато здравият разум го караше да се съмнява, подхранваше лудостта си, като стоеше на някакво планинско възвишение.