Дейзи отиде до прозореца и гледаше как Тайлър върви към дърветата. Обви ръце около себе си. Тази целувка беше променила нещо. Не просто отношенията между тях, а нещо дълбоко в нея. Радваше се, че сега е сама. Имаше нужда да се вгледа в себе си. Само там можеше да намери ключа към всичко друго.
Дейзи крачеше нагоре-надолу.
— Мислех, че ще правиш закуска — рече Зак.
— Промених решението си — отговори Дейзи. Беше чудесно, че може да го каже. Преди никога не беше отказвала да готви. Спря се, сякаш беше сигурна, че той ще й отмъсти за този отказ.
— Никога ли не държиш на думите си?
— Не.
— Тогава защо отстъпваш сега?
— Просто не ми се готви.
Зак я наблюдаваше мълчаливо. Това не харесваше на Дейзи. Той виждаше твърде много.
— Какво се случи, когато бяхте навън?
— Нищо.
— Лъжкиня.
— Нищо важно. — Тя се изчерви. — Не искам да говоря за това.
— И аз така си помислих.
— Тогава защо попита?
— Разстройваш Тайлър.
— Аз? А не е ли възможно той да разстройва мене?
— Ти винаги си неспокойна, но Тайлър никога не се разстройва заради жени. Какво му направи?
— Нищо! — Дейзи почти изкрещя.
— Не ти вярвам.
— Чудесно, недей!
Тя се оттегли в своя кът, но почти усещаше погледа на Зак дори през одеялото. Вдигна една от книгите, които бе наредила до стената. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се съсредоточи.
Зак каза, че Тайлър никога не се разстройва заради жени. Той трябваше да познава собствения си брат. Може би тя наистина го беше разстроила. Може би все пак той я харесваше. Може би беше искал целувката да бъде нещо повече от реакция под въздействието на момента.
Не, тя просто си мечтаеше. Едно от нещата, които си повтаряше да не прави, откакто се помнеше. Ако Тайлър се интересуваше от нея, тя щеше да го разбере.
Ами ако беше толкова затворен, че не знаеше как да общува с хората?
Дейзи не издържаше на безбройните въпроси, които засипваха ума й. Хвърли книгата настрана и стана.
— Къде отиваш? — попита Зак, когато тя прекоси стаята и отново взе палтото.
— Много съм нервна, не мога да стоя вътре.
— Чувстваш се виновна?
— Не!
— Тайлър не иска да ходиш навън.
— Имам нужда от малко въздух.
— Тук вътре има достатъчно въздух.
— Чувствам се като в кафез.
— Той ще е бесен.
— Според теб аз вече съм го вбесила. Няма да има особено значение, ако още веднъж го ядосам.
— За Тайлър ще има.
Дейзи издаде недоволен звук и се втурна навън.
Слънцето светеше още по-ярко, но беше все така студено. Наложи се да прикрие очи с ръка, за да ги защити от блясъка на слънцето. Блестенето на снега беше почти непоносимо.
Тя се огледа накъде да тръгне, за нещо, което да направи, но нямаше нищо, освен ако не искаше да цепи дърва или да храни животните. А Тайлър вече беше свършил и двете неща.
Тя се загледа през дърветата надолу в планината. Трудно беше да се повярва, че Албакерк е само на двадесетина мили разстояние. Изглеждаше, сякаш се намира в друг свят. Погледна нагоре към билото, където Тайлър я беше завел преди толкова малко, където я беше целунал и нарушил душевното й равновесие.
Обърна се и тръгна към бараката. В момента не се интересуваше много от сърнето, но се чудеше какво да прави.
Когато стигна до бараката, намери вратата отворена. Влезе вътре. Мулетата и магарето бяха там, но сърнето беше избягало. Тайлър трябва да е забравил да затвори добре вратата, когато е излизал. Изтича до хижата.
— Сърнето е избягало! — извика на Зак.
— Е, и? — попита той.
— Тайлър направи всичко, което е по силите му, за да се чувства то добре. Трябва да го намерим и да го върнем.
— Няма да гоня някакъв си елен.
Дейзи се промъкна в колибата.
— Ти си най-мързеливото, за нищо негодно момче, което някога съм виждала. Не зная какво намира брат ти в теб, но ако зависеше от мен, бих те разменила за един елен, ако имам възможност. — Тя отиде до стената, където Тайлър държеше пушките си.
— Хей, какво правиш? — поиска да знае Зак.
— Взимам си пушка.
— Върни я обратно — каза той, като стана от масата.
Дейзи не му обърна внимание. Грабна шепа патрони и ги сложи в джоба си.
— Знаеш ли как да я заредиш? — попита Зак.
— Не, но ще измисля.
— Дяволите го взели! — възкликна Зак, като измъкна пушката от ръцете й. — Нека я взема. Може да се застреляш с нея.
— Идваш ли?
— Не ми оставяш друг избор, нали?
— Побързай. Не зная какво може да се е случило със сърнето.
Трудно беше да се преследва сърнето. То беше толкова леко, че можеше да тича по заледената кора.