— Само бих помогнал на това глупаво животно, ако го застрелям — оплака се Зак.
— Ако го направиш, ще изпробвам пушката върху теб.
Зак я погледна нещастно:
— Достатъчно си луда да го направиш. Какво ти пука за него? Вероятно пумата ще го хване.
— Това е сърнето на Тайлър.
Знаеше, че това звучи глупаво. Не можеше да обясни защо е сърне на Тайлър или защо е толкова важно, но за нея то олицетворяваше нещо от Тайлър, което Зак не можеше да разбере, но което страшно много искаше да сподели с него. Чувстваше, че това е някаква тайна, която правеше неговия живот по-добър от нейния.
— Ако не го намерим, ще бъде ничие.
— Виж! — каза Дейзи, като сочеше към следа от лапа в снега.
— Пумата — каза Зак. — Това сърне е обречено. Може вече да се връщаме.
Дейзи трябваше да е уплашена, но вече веднъж беше устояла на звяра. Поради някаква необяснима причина тя се чувстваше сигурна, че може да го направи и втори път.
— Не можем да го оставим просто така.
— Смяташ да кажем на пумата, че няма да го оставим?
— Имаш пушка. Застреляй я. А сега спри да говориш и побързай.
— Аз съм също толкова луд, колкото и ти — измърмори Зак. — Тази проклета котка може да реши, че предпочита младата плът на някой Рандолф вместо жилавия елен.
— Може да си млад и крехък, но сигурно месото ти е кисело — подметна Дейзи.
— Имаш доста остър език.
— Шшт! — прошепна Дейзи. — Ето я.
Пумата беше приклекнала на най-ниския клон на една ела. Когато ги заебеляза, напрегна мускули готова да скочи.
— Застреляй я! — подкани го Дейзи. — Побързай.
— Тихо, глупава жено. Не мога да се прицеля, когато пищиш като индианка.
— Стреляй! — извика Дейзи. Посегна към пушката и тя даде залп в тишината.
— Дяволите го взели! — проклинаше Зак, когато и двамата паднаха в снега.
Тайлър си мърмореше под носа, докато вървеше през гората, като късаше клонки от дърветата.
— Ах, глупако! Ти, голям, тъп, разгонен глупак! Защо не си държа ръцете в джобовете? Най-малкото, което можеше да направиш е поне да стигнеш дотам постепенно. Как очакваш, че ще реагира тя, като я награбиш като някой прегорял за ласки ненормален, който не е виждал жена от шест месеца?
Той отряза един клон от младо дръвче, хвърли го на една купчина, която щеше да вземе на връщане, и продължи нататък.
— Не ти беше работа да я докосваш. Помоли я да дойде с теб на билото, за да види гледката. Каза, че искаш да й покажеш нещо по-красиво от всичко, създадено от човека. А какво направи? Нападна я като разгонен бик.
Той се наведе край един голям речен камък и погледна как тънка струйка вода бе разтопила улейче в снега. Като се ослушваше напрегнато, долови шума на водата, стичаща се по скалите. Снегът се топеше. Ако времето се задържеше ясно, Дейзи не след дълго щеше да може да си замине.
— Ще имаш късмет, ако не си е заминала в твое отсъствие.
Беше ядосан на себе си, че не се е овладял. Глупаво беше, особено след като толкова дълго беше внимавал. До този ден не беше осъзнавал нуждата, която го гореше. Сега тя нямаше да се чувства в безопасност. Ще бъде достатъчно само да го погледне, за да си спомни какво беше направил.
— Вероятно ще се скрие зад Зак.
От това щеше да го заболи. Също толкова щеше да боли и ако се държеше на разстояние — което той заслужаваше, — но не знаеше дали ще може да го понесе, ако тя се обърнеше към Зак за закрила.
Беше време да си признае, че я харесва. И то много. Все още изпитваше физическо желание, но то бе примесено с още нещо. Искаше да я целуне, защото искаше да я докосва, да я държи в обятията си, да я чувства до себе си. Споменът за Дейзи във ваната отново го обсеби. Предната нощ отново бе сънувал, че се любят. Как с любов докосва всеки инч от тялото й, докато накрая потъна в толкова силен екстаз, че се събуди. Вероятно затова беше прекрачил границата. Беше се сдържал, когато обви ръце около нея и я притегли към себе си, но загуби всякакви задръжки, когато тя го прегърна.
Навлезе в една дъбова горичка и продължи да къса гъвкавите клончета. Не знаеше защо е толкова придирчив. Всяко животно, което можеше да обели кората на дърво, щеше да яде всякакви клони. Тъкмо беше започнал да събира клоните, когато чу вик, последван почти веднага от пушечен изстрел.
Убийците! Как може да са намерили колибата толкова скоро? Беше постъпил глупаво, като така се увлече в собствените си мисли, че забрави за тях. Хукна към хижата, като се проклинаше.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Улучи ли го? — попита Дейзи, като се изправяше.
— Не вярвам, след като ти така отби ръката ми — протестираше Зак. Той вдигна пушката и я махна от обсега на Дейзи.