— Поне я прогонихме — каза той, като посочи към клона.
— Но още преследва сърнето! — Дейзи хукна към дървото. — Побързай!
— Спри! Не можеш да преследваш пума — извика Зак, като тръгна след Дейзи. — Може да я хванеш.
Дейзи не намали. Препъваше се в снега и вдигаше колкото може повече шум. Искаше да изплаши пумата, но се надяваше, че няма да изплаши и сърнето тъй, че да избяга и да не може тя да го намери. Зак я последва, като вдигаше почти толкова шум, само че той крещеше на Дейзи, а не на пумата. Тя не му обръщаше внимание, а продължаваше да оре снега, докато едно смразяващо кръвта ръмжене не я спря внезапно.
Пумата беше недалеч от нея. Но вместо да тръгне след елена, тя гледаше към Дейзи. Едва тогава забеляза червените петна на снега. Зак беше я ранил достатъчно, за да я разяри. И пумата възнамеряваше да излее яростта си върху Дейзи.
Дейзи се обърна и се насочи обратно, но един поглед, хвърлен през рамо, й показа, че въпреки раната в хълбока, пумата я настига. Не можеше да види Зак. Поне да й беше дал пушката.
След като беше се изкачила на билото, беше притеснена от целувката на Тайлър и беше проследила елена, Дейзи не беше сигурна, че има достатъчно сили да стигне до хижата. Тя се препъна и веднага се изправи на крака. Беше изненадана да види кръв по ръцете си. Порязала ги е на леда, когато е паднала.
Забравила за кръвта, тя с мъка продължи напред. Помисли си дали да не се качи на някое дърво. Полите на роклята й щяха много да я затруднят, но може би пумата нямаше да е в състояние да се качи с ранен хълбок. Дейзи отново се препъна. Опита се да стане, но се подхлъзна на леда и падна. Погледна през рамо с мисълта, че котката вече я е настигнала.
Отекна изстрел. Котката нададе ужасяващо ръмжене, от което Дейзи едва не припадна. Втори изстрел прекрати ръмженето.
Дейзи погледна нагоре и видя Тайлър да стои до нея с пушка в ръка. Изражението на лицето му беше като балсам за душата й. Беше твърде уплашен, за да е ядосан, но това нямаше да продължи дълго. Сега тя знаеше, че е имал някаква причина за онази целувка на билото.
Тайлър й помогна да стане.
— Добре ли си?
— Да — каза тя, като изтупваше снега от дрехите си. — Просто се подхлъзнах.
— Порязала си се.
— Не е много. Само одраскано.
— Сигурна ли си?
— Да.
Тайлър погледна натам, където пумата лежеше неподвижно в снега:
— Беше много близо.
— Зак я рани.
— Къде е сърнето? — попита Зак, който се появи зад брат си.
— Не зная — отговори Дейзи. — Предполагам, че си е заминало.
— Защо го пусна? — поиска да знае Тайлър, а търпението му беше на ръба.
— Трябва да си оставил вратата отключена — каза Дейзи. — Когато излязох, беше изчезнало.
— И ти тръгна след него?
— Трябваше. Ранено е.
— Не беше толкова ранено, колкото уморено. Вече вероятно е изминало половината път до Колорадо. — Той се обърна към Зак:
— Трябваше да проявиш поне малко здрав разум и да не я пускаш навън.
— Аз! — възкликна Зак.
— Знаеш повече за живота сред дивата природа, отколкото тя.
— Тя е тази, която е израснала на това ужасно място. Аз бях в Бостън, не забравяй. А там нямаме глупави сърни и хищни пуми.
— И все пак знаеш повече — каза Тайлър, този път наистина ядосан. — Сега трябва направо да ти извия врата. — Тайлър хвана Дейзи за лакътя и тръгна към хижата. — Можеше да бъде убита или сериозно ранена. Теб държа отговорен.
Зак невярващо зяпаше към брат си:
— Ти се опитай да я спреш да не прави шантавите неща, които й идват в главата. Казах й никъде да не ходи. Трябва да си ми благодарен, че измъкнах пушката от ръцете й. Иначе сигурно щеше да се застреля.
Зак продължи да протестира през цялото време, но Тайлър отказа да говори. Когато стигнаха до хижата, той направи път на Дейзи да влезе. Зак го следваше по петите, но Тайлър му препречи пътя:
— Можеш да останеш вън, докато ти дойде акълът.
С това той затвори вратата под носа на брат си и я заключи. Зак започна да удря с юмруци и крещеше псувни и към двамата, но Тайлър не му обръщаше внимание.
— Не можеш да го оставиш вън — каза Дейзи. — Вината беше моя. Той ми каза да не ходя.
— Можеше да те спре.
— Как?
— Ето така — каза Тайлър и я сграбчи за раменете. — Мислиш ли, че аз бих те пуснал? — попита с напрегнат глас.
— Не.
Зак започна да рита по вратата, но тя не показваше знак, че ще се счупи скоро. Дейзи намираше, че трясъците са ужасни, но Тайлър сякаш не ги забелязваше.
— Нямаш работа навън, дори и в двора.
— Трябваше да намеря сърнето.
— То е диво животно. Знае как да оцелее навън. А ти не знаеш.
— Но то е твоето сърне.