Тайлър гледаше книгата с невиждащи очи. Не можеше повече да отрича — това, което го привличаше у Дейзи, нямаше само физически измерения. Подозираше го, но до тази сутрин беше си измислял причини да го отрече. Сърцето му беше изпълнено с такъв ужас, какъвто никога не беше изпитвал, когато видя пумата да я настига. Дори и сега мисълта за това, което можеше да се случи, караше стомаха му да се свива и преобръща.
Беше ли влюбен в нея?
Не, но чувствата от всякакъв вид толкова отдавна му бяха чужди, че не знаеше какво трябва да чувства, когато е влюбен. Ако това, което досега бе изпитал, беше любов, то никак не му харесваше.
Спомни си пламтящото щастие на Роуз и как Джордж ходеше наоколо така, сякаш някой му е дал милион крави.
Той не се чувстваше така. Чувстваше се ужасно. Искаше да удуши Зак, да заведе Дейзи при Кокрейнови, ако трябва чак до Санта Фе, да се погребе в планината и да се преструва, че последните няколко дни изобщо не са съществували.
Уили би казал, че е останал в планините прекалено дълго. Той казваше, че търсенето на злато е работа за стари мъже, които вече са забравили какво да правят с жена. Вярваше, че Тайлър никога няма да намери злато, защото не можеше да откъсне ума си от жените, които го чакат в града. Тайлър така не успя да го убеди, че не мисли за онези жени освен когато е при тях. Скоро след това ги забравяше.
С Дейзи не беше така. Не можеше да откъсне мислите си от нея. Той погледна към завесата, като се чудеше дали Дейзи също си мисли за него. Дали целувката й беше въздействала така, както на него? Не беше казала нищо. Боеше се, че е обръщала повече внимание на шума, който Зак вдигаше от покрива.
Но не беше останала напълно равнодушна. След това изглеждаше замаяна. Може да не е знаела какво да каже.
Какво би искал да чуе той?
Новината, че е тръгнала след сърнето заради него, го беше извадила от равновесие така, както бива повалено теле, вързано за дамгосване. Неочаквано в него се надигна чувство на топлина и щастие, породено от това, което бе направила Дейзи. Почувства, че се усмихва на себе си. Как да обясниш на една жена, че си я целунал, преди да имаш време да си помислиш и не знаеш защо си го направил? Вероятно би те ударила.
Какво щеше да прави, когато тя излезе иззад завесата? Не можеше да продължава да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Нещо се беше променило. Но той още не беше готов да се заеме с него. Трябваше му време, за да разбере какво точно беше, после да реши какво иска да прави.
Въздъхна. Времето не беше подходящо да допусне подобно нещо да се случи. Щеше да се задържи ясно. Ако снегът продължи да се топи, той ще може да заведе Дейзи в града след няколко дни, а после да се върне, за да продължи работата си. Това ще остави цял рояк въпроси без отговор.
Дейзи погледна Тайлър през масата. Той срещна погледа й, но очите му бяха безизразни. Тайлър отклони поглед, тя въздъхна и седна на стола си. Зак също мълчеше. Така беше, откакто Тайлър го заключи навън сутринта на предния ден.
Знаеше, че има много, което трябва да бъде казано, но не знаеше откъде да започне. Напрежението беше толкова голямо, че тя се почуди дали да не наруши тишината. Скоро нещо трябваше да се случи.
— Отивам на лов — обяви Тайлър и стана от масата. — Нямаме повече месо.
Дейзи погледна нагоре, но не каза нищо. Зак изобщо не реагира.
— Вие и двамата ще стоите вътре — каза Тайлър.
— Но пумата е мъртва — каза Дейзи.
— Убийците все още са някъде тук.
Дейзи реши да стои вътре. Всеки път, щом излезеше, се случваше нещо.
— Ще поразчистя тук — предложи тя доволна, че може да направи нещо, за да поразведри напрежението.
Тайлър не каза нищо, докато не се приготви за излизане.
— Може да ме няма цял ден.
Зак не отговори. Дейзи реши да направи същото.
Хижата беше празна без Тайлър. В него имаше някаква жизненост, която липсваше на Зак. Той седеше наведен над картите си, докато Дейзи разчистваше.
Дейзи се чудеше дали това е така, защото Тайлър е по-възрастен. Той определено беше този, който командва. Тя погледна през прозореца и видя как изчезва сред дърветата.
Вдигна чинията на Зак. Той не даде признак, че е забелязал.
Знаеше, че скоро снегът ще се стопи толкова, че да може Тайлър да я заведе в града. Щеше да бъде радостна, че си тръгва. Имаше нужда от време, за да овладее чувствата си. Не можеше да продължава така да си мисли за него. Не искаше да е така, но се боеше, че докато е под един покрив с него, нямаше да може да се справи с това. Слава Богу, че и Зак беше тук. Дори когато беше кисел като сега, той продължаваше да служи като буфер между тях.
— Достатъчно дълго търпях да се отнасят лошо с мен! — обяви внезапно Зак. — И ми писна да седя в тази планина, да студувам и да ям месо от елен. — Той стана и отиде към рафтовете. Взе една метална кутия, отвори я и извади оттам пачка банкноти.