— Доволна ли си? — попита Тайлър.
— Заради мен ли я избръсна?
— Ти каза, че крия нещо. — Той прокара ръка по гладкото си лице. — Сега вече не се крия.
— Не е трябвало да се криеш. Изглеждаш добре.
— Как можеш да кажеш това, след като си виждала Зак?
— Ти също си красив. Всъщност, мисля, че харесвам повече твоето лице.
— Защо?
— Имаш лице с характер.
Усмивката на Тайлър беше кисела:
— Когато мъж казва за жена, че има лице с характер, има предвид, че е грозна като дявола.
— Когато жена казва същото, има предвид, че се възхищава на мъжа с това лице.
Разбираше, че му се иска да й вярва. Разбираше също така, че не може.
— Седни — каза й той. — Трябва да среша косата ти, преди да се погледнеш. — Тъй като нямаше четка, той използва гребен. Когато свърши, й подаде огледалото.
Тя се боеше. Досега успяваше да живее със страховете си, защото не бяха потвърдени. Но ако погледнеше в огледалото, нямаше повече да може да си казва, че Зак преувеличава. Дейзи взе огледалото и затвори очи. Задържа го на белега.
— Едва можеш да го забележиш — каза Тайлър. — Косата ти вече почти го покрива.
Дейзи отвори очи и усети как част от напрежението се уталожва. Белегът наистина беше почти скрит от косата й. След като оздравее напълно, вероятно вече няма да се вижда. Тя ще знае, че е там, но вероятно никой няма да го види. Нейната коса беше по-тъмнокафява от тази на Тайлър. Неговата беше почти кестенява, а нейната — почти с цвят на махагон.
Контрастът със светлата й кожа беше прелестен.
Тя постепенно свали огледалото. Луничките не бяха изчезнали, но не изглеждаха чак толкова много и не бяха тъмни. Баща й винаги беше казвал, че луничките на сестра му са изчезнали. Дейзи се надяваше, че и с нейните ще стане така.
Но по отношение на косата си не можеше да храни никакви надежди.
Държеше огледалото така, че да може да добие пълна представа за главата и раменете си. Трябваха й няколко секунди, за да почувства пълната сила на сполетялото я бедствие. Косата й едва докосваше раменете. Беше бухнала около главата й в безредие от букли, подобни на плевели.
Беше съсипана! Спокойно можеше да отиде да работи като танцувачка в някой салон. Не й се струваше важно, че така изглежда по-млада и невинна или че лицето й изглежда по-овално. Пренебрегваше факта, че очите й изглеждат по-малко изпъкнали, а вратът й — гладък като слонова кост. Тя видя единствено надеждите си за сносен брак да лежат на пода заедно с косата й.
Огледалото се плъзна от отпуснатите й ръце и се разби на земята. Единственото нещо, което проникна до съзнанието й през този кошмар, беше, че Тайлър я прегръщаше плътно до себе си.
— Никой няма да иска да се омъжи за мен сега — каза тя.
— Много мъже ще искат да се оженят за теб.
— Видях се как изглеждам.
— Ако исках да се оженя, щях да взема теб.
— Просто си любезен — каза тя, като не вдигна глава от гърдите му. — Знаеш, че съм грозновата. А сега изглеждам по-зле от всякога.
Тайлър издърпа ръцете й, които го бяха обгърнали, и я поотдалечи от себе си. Вдигна брадичката й, когато тя отказа да погледне нагоре:
— Ще намериш някой, който да те обича — каза й.
— Не и сега. — Тя се изви и отмахна настрани малко от омразната коса, която беше паднала на лицето й. Никога не бе падала така, преди той да я отреже.
— Дейзи, мъжете не си избират жени заради косите им.
— Не знаеш как мислят мъжете.
— Кажи ми.
— Що се отнася до мъжете, те разделят жените на два типа. Първи са добре поддържаните гълъбици — жените, които са толкова красиви, че всички ги боготворят заради външния им вид без значение дали са добри или лоши; жените, които са божествени, и всички останали. Аз съм от тези, останалите.
— Това е нелепо.
— Нямам пари, не съм красива, нямам и семейство. Сега загубих и косата си. Не струвам и пукната пара.
— Това е глупаво. Ти…
— Вероятно ще се омъжа за първия, който ме поиска. Той ще очаква да му готвя, да го пера, да поддържам къщата му, да го оставя да ми направи толкова деца, колкото пожелае. Няма да слуша какво казвам аз, няма да му пука какво искам и няма да се отнася с мен човешки. Ще ме бие, когато е ядосан, и ще ме изнасилва, когато е пиян.