— Благодаря — каза Тайлър. — Пази се! — Той хвана юздите на магарето.
— Кой идва? — попита Дейзи. Не й харесваше да язди в тръст. Магарето имаше неравна походка. Не мислеше, че ще изтърпи дълго болката от това, че е подхвърляна на седлото.
— Мъжете, които се опитаха да те убият — отговори Тайлър.
— Откъде знаеш, че са те? — успя да извика Дейзи на Тайлър въпреки ужасното клатушкане. Страхът от евентуална среща с тях стисна гърлото й така, че й беше трудно да говори.
— Преди няколко дни са отседнали при Уили и са питали за двама млади мъже — отговори й той през рамо. Вързали го, защото не харесали отговорите му. Той се измъкнал и дойде тук.
— Защо не ми каза?
Той намали хода, за да може тя да се изравни с него:
— Щеше да се притесниш. Нямаше смисъл. Не можеха да го проследят. Снегът беше покрил следите му.
— Но са можели да дойдат всеки момент. — Тя си помисли за времето, което беше прекарала извън хижата, за безумните си разходки, при които никога не беше поглеждала през рамо, никога не беше проверявала дали наоколо не се навърта някой.
— Казах на Зак. Той бдеше над теб.
Тя отвърна поглед от надвисналите клони, за да го погледне гневно:
— Казал си на Зак, но не си казал на мен! — Беше толкова ядосана, че забрави за клатушкането. Той беше единственият човек, който й беше казал, че може да прави каквото си поиска, и все пак беше скрил, че тримата жадни за кръв убийци са по горещата й следа. Какво си мислеше, че ще направи тя, ще умре от страх?
— Какво можеше да направиш? — попити Тайлър. — Между другото, ти все още се възстановяваше.
— Сега говорим за моя живот, Тайлър Рандолф. Мисля, че имам право да знам кога той е в опасност.
— Ами сега знаеш, така че не виждам защо си толкова разстроена.
— Разстроена съм, защото дочух думите на Уили и така разбрах, а не защото ти си имал намерение да ми кажеш.
Пътеката стана толкова стръмна, че трябваше да понамалят темпото. На някои места под дърветата все още имаше дълбок сняг. Ледът, който покриваше снега, беше корав, а земята — замръзнала. Много лесно някое от животните можеше да падне и да счупи крак.
— Уили не искаше ти да чуеш. Не трябваше изобщо да слушаш.
— И ти си като баща ми — подхвърли Дейзи. — Когато мъжете разговарят, жените трябва да са глухи, неми и слепи. Но когато става въпрос за работа, ние трябва да сме достатъчно умни да се оправим сами. Тя дръпна юздите на магарето. То изрева в знак на протест, когато почти изви врата му, за да го накара да се обърне по тясната пътека, и се блъсна назад в един бор, който посипа отгоре й сняг и лед.
— Какво правиш? — попита Тайлър.
— Връщам се — отговори Дейзи, като заби пети в хълбоците на магарето. — От много дни чакам да откриеш тези мъже.
Тайлър на секундата се оказа до нея. Той се наведе от седлото и грабна юздите на магарето:
— Не можем да се върнем там. Ще сме лесни мишени.
— Защо? — Тя дръпна юздите, но той ги държеше здраво. — Можем да се скрием в хижата. Имаш достатъчно патрони.
— Но нямаме много храна — Тайлър посочи натам. — Могат да ни оставят да гладуваме. Или да ни изгорят. Те са трима, а аз съм един.
— Забрави мен.
— Можеш ли да стреляш?
Погледът й не беше толкова дързък сега:
— Баща ми не позволи да се науча.
— Аз съм сам — повтори Тайлър. — Не мога да поема такъв риск с живота ти.
— Не можем ли да почакаме, за да им хвърлим един поглед? — Тонът й беше по-примирен.
— Не. Техните животни са по-добри от нашите. Единствената ни надежда е да отидем толкова напред, че да не могат да ни настигнат чак до Албакерк.
Дейзи не се помръдваше. Не беше убедена в правотата му.
— Ако ги спрем сега, никога няма да открием човека зад тях. Няма да си в безопасност, докато не разберем кой е той и защо иска да те убие.
Тази мисъл накара Дейзи да потръпне цялата. Може да не се притеснява, че Гай ще я зареже. Може да е мъртва, преди той да има тази възможност.
— Ти също не си в безопасност — каза Дейзи. — Твоят живот е застрашен колкото моят.
— Но аз мога да се грижа за себе си. А сега хайде да тръгваме. Не можем да си позволим да губим повече време. — Тайлър обърна магарето и тръгна надолу.
— Постигна целта си — каза той, без да се обърне да я погледне. — Обещавам, че повече няма да крия от теб нищо.
Дейзи не очакваше, че ще я обземе такова задоволство от извоюването на тази победа. Тя осъзнаваше, че това е нещо дребно, но се чувстваше така, сякаш е извоювала нещо огромно. За пръв път спореше с мъж и постигаше своето. Това чувство й харесваше и тя реши, че отново ще опита при първа възможност.
— Как изглеждат? — попита Дейзи.
— Никога не съм ги виждал — отговори Тайлър, — но са доста решителни. Върнаха се да проверят пожара и ни намериха в планината по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно. Някой страшно много иска да умреш.